Франсис Пол Уилсън
Демонична песен

„Демонична песен“ е разказ, в който се описва първата среща между Глекен и Расалом, някъде там, в мрачните земи на Първата епоха. Произведението е написано през седемдесетте, стилът му е повече фентъзи, отколкото закоравялата проза от романите за Майстор Джак, то поставя началото на моята „Тайна история на света“.

Авторът

— Хей, чужденецо! — изрева по-едрият от двамата въоръжени мъже, стоящи пред градската дъска за обявления. Дъхът му излизаше на пара в хладното утро. — Изглеждаш ми корав на външен вид, беден по облекло и безмозъчен по изражение — това съобщение от принца би трябвало да те заинтересова!

— Трябва да е чужденец, та да бъде заинтересован — измърмори през стиснати зъби спътникът му зад ехидната си физиономия. — Никой местен няма да обърне внимание на това.

Първият се намръщи:

— Принцът трябва да отиде сам! Навярно тогава на трона ще се възкачи някой истински мъж. Музиканти и красавци! — Той се изплю. — Дворецът вече не е място за един истински воин. Не е както беше по време на бащиното му управление. — Другият кимна и двамата се оттеглиха, без да се обърнат назад.

Чужденецът се подвоуми, но накрая доближи до ръчно написаното обявление. Прокара дълги пръсти през прашната си червена коса, докато се взираше в него. Езикът беше сравнително нов за него, а и макар че го говореше сносно, четенето беше друго нещо. В същината си нещата стояха така — предложена бе награда от 10 000 златни григнала за мъжа, който ще тръгне на определена мисия за принц Йолон. Допълнителна информация можеше да се получи в двореца.

Чужденецът опипа кесията си; няколко дребни медни монети издрънчаха отвътре. Не знаеше колко тежи един григнал, но ако беше от злато, 10 000 от тях… парите нямаше да са проблем за известно време. Вдигна рамене и пое към двореца.

* * *

Улиците на Кашела, търговския център на царството на принц Йолон, бяха оживени още от първия лъч светлина. Но не и дворецът. Измина доста време преди Глекен да бъде допуснат до него. Огромното преддверие беше празно, като изключим възрастния, облечен в синя роба представител, стоящ зад малко бюро, с перо в ръка, свитък и мастилница пред него.

— Назовете по какви дела — рече той с отегчен тон, с очи, приковани към пергамента.

— Дошъл съм да разбера как да спечеля тези 10 000 григнала, които принцът предлага.

Главата на стареца рязко се вдигна към Глекен при сблъсъка с този непознат акцент. Той видя висок, жилав червенокос мъж — само косата бе достатъчна, за да му тури етикета „чужденец“ — с поразителни наситеносини очи. Беше облечен в кожени бричове, риза с неопределен цвят, запасана с широк колан, от който висяха кортик и дълъг меч; беше се загърнал с прашно червено наметало през лявото рамо.

— Охо. Северняк, а? Или си западняк? Има ли значение?

— Не… не, май няма. Име?

— Глекен.

Перото бе потопено в мастилницата, след което изписа странни черни букви върху пергамента.

— Глекен кой?

— Колко с това име познаваш в града?

— Ни един. Даже го няма в езика ни.

— Тогава само Глекен е достатъчно.

Последните думи накараха служителя да разгледа чужденеца доста по-внимателно. Видя млад мъж, още непрехвърлил третата декада на годините си, който се държеше доста по-уверено от това, което възрастта му предполагаше.

В този момент младеж с мазни къдрици и прилепнала бяла роба влезе в преддверието. Той дари Глекен с любопитен преценяващ поглед, докато бавно минаваше покрай него, по пътя си към вътрешността на двореца.

— Капитанът на охраната, предполагам — каза Глекен любезно, след като хермафродитната фигура се изгуби от поглед.

— Хуморът ти, чужденецо, може да ти струва главата, ако някой от охраната чуе подобна забележка.

— Какво иска принцът? — попита той, игнорирайки предупреждението.

— Търси някой, който да отиде до източните земи и да убие магьосник.

— Разполага с армия, нали?

Изведнъж служителят доста се заинтересова от свитъка си.

— Капитаните отказаха да изпратят хората си.

Глекен се замисли над това. Усети как във въздуха в двореца се носи нарастващо недоволство, подмолно течение на раздразнение и неприязън, заплашващи да изскочат на повърхността.

— Значи никой не се е опитал да доведе този магьосник? Стига, старче! Наградата със сигурност не е започнала от 10 000 златни монети.

— Няколко отряда бяха изпратени, когато проблемът изникна, но те не постигнаха нищо.

— Кажи ми къде са сега тези мъже. Искам да говоря с тях.

— Не можеш. — Очите на служителя останаха наведени. — Никой от тях не се завърна.

Глекен не отвърна нищо. Попипа кесията си, след което постави дясната си ръка върху дръжката на меча.

Накрая каза:

— Дай една карта и ми покажи къде мога да намеря този магьосник.

* * *

Глекен стоеше в една от онези безименни малки кръчми, които бяха осеяли тесните улички на всеки търговски град. Намираше се до прозореца. Кепенците бяха отворени, за да може вкисналата воня на пролетия от предната вечер ейл^[1] да излезе навън, а предобедната слънчева светлина се отразяваше в евтиното вино в кованата тенекиена чаша, разположена на масата до него. Проститутката в ъгъла го наблюдаваше жадно… този чужденец можеше да се окаже интересен. Малко рано за проява на талантите й, но ако се задържеше наоколо малко по-дълго…

На улицата настъпи суматоха и Глекен надникна през прозореца, за да види какво я е причинило. Дебело, яко, безформено подобие на човек, с издадена напред квадратна челюст се влачеше, притиснало с две ръце до гърдите си голям, странен кожен калъф. Зад него и около него се беше скупчила шайка от местната младеж, бутайки го, блъскайки го, викайки му. Дървените токове на грубите им ботуши тракаха, докато се лутаха наоколо; всички носеха някакви импровизирани униформи от тъмнозелени ризи и кафяви панталони.

— Ей, Грознико! — изрева младеж, който явно беше лидерът, сух чернокос юноша с бегъл опит за брада по бузите. — Кво държиш в тоя калъф? Дай да видим! Сигурно е нещо ценно, щом го стискаш толкоз здраво. Дай да видим!

Мъжът не обърна внимание на групата, но това само ги подтикна да станат много по-дръзки. Започнаха да го бъхтят с юмруци и да се опитват да го спънат, а странникът не направи никакъв опит да се защити. Просто стисна калъфа по-близо до себе си и по-силно. Глекен се почуди на всичко това, докато наблюдаваше сцената. Този „Грозник“ изглеждаше достатъчно масивен и мускулест, за да се справи със ситуацията. Единствената му грижа обаче беше да запази кожения калъф невредим.

Лидерът даде сигнал и заедно с дружинката си се нахвърли върху мъжа. Странникът продължи да върви известно време и дори успя да разкара от гърба си някои от нападателите, но съвсем скоро броят им надделя и той се оказа на земята. Глекен забеляза с усмивка на възхищение, че при падането си мъжът се извъртя така, че калъфът остана незасегнат. Въпрос на няколко удара на сърцето беше обаче, преди той да бъде изтръгнат от ръцете му.

Със загубата на ценното си притежание, дребният човечец се превърна в същински демон, проклинайки, скърцайки със зъби и борейки се с такава ярост, че се наложи осмината хулигани да вложат всичките си сили, за да го задържат на земята.

— Не мърдай, Грознико! — заповяда лидерът, докато стоеше близо до прозореца на Глекен и опитваше да се справи със закопчалките. — Искаме само да видим какво носиш тук.

След като откопча и последната закопчалка, калъфът се отвори и от него водачът изтегли двутръбна хармохорна. Виковете и боричкането спряха внезапно, тъй като всички наоколо — хулиганите и страничните наблюдатели — бяха запленени от великолепието на инструмента. Сложната ръчна изработка на дървената част на хармохорната блестеше на слънцето поради безбройните пластове майсторски нанесен лак. Духов инструмент, рядък и безценен; в правилните ръце бе способен да издаде най-фините и сложни хармонии, познати на човека. Изкуството на направата му отдавна беше забравено, така че музикантите, имащи щастието да притежават хармохорна, бяха добре дошли — дори търсени — от всички кралски дворове по света.

Тумбестият дребен човечец поднови усилията си да се освободи от хулиганите.

— Ако повредиш хорната, ще ти изтръгна очите! — изкрещя той.

— Не ме заплашвай, Грознико! — предупреди го водачът.

Той вдигна инструмента нависоко, все едно искаше да го размаже в камъните до краката си. Правейки това, хорната се доближи до обхвата на Глекен. До този момент чуждоземецът стоеше безучастен, отказвайки да помогне на човек, който сам не иска да си помогне. Сега обаче беше разбрал причината за нежеланието на онзи да се бие, а и ненавиждаше гледката някакво улично прасе да пипа хармохорната.

Изведнъж инструментът смени притежателя си.

Водачът се завъртя изненадан и свирепо изгледа Глекен.

— Ти! — изрева, навеждайки се над прозореца. — Върни ми това, преди да съм влязъл да си го взема!

— Искаш да влезеш? — попита го Глекен с тънка усмивка на лице. — Давай, не хаби ценно време!

Сграбчи младока за ризата и го издърпа наполовина през прозореца.

— Пусни ме, червенокосо куче! — изкряска той.

— Разбира се. — Глекен охотно се подчини, но не без да тласне младока толкова, колкото онзи да се озове в прахта.

Опитвайки се бързо да се изправи на крака, водачът се обърна към глутницата си:

— След него!

Те забравиха за човека, който държаха, и се насочиха към вратата на хана. Глекен вече стоеше там — готов за тях.

Усмихна се, когато го атакуваха, и се засмя, докато излизаше на улицата, стрелкайки се между тях, удряйки ги, ритайки ги, даващ воля на опустошителните си способности срещу редиците им. Но тези младоци не бяха новаци в уличните разпри, така че когато осъзнаха, че техният опонент също е добре запознат с това неуважавано изкуство, се прегрупираха и започнаха да го обграждат.

— Наобиколете го! — нареди им водачът и последователите му реагираха веднага. Преди застрашителният пръстен да се затвори обаче, глутницата беше нападната неочаквано.

„Грозника“ се нахвърли отгоре им. Станал на крака и преценил ситуацията, дребният човечец се втурна към бандитите с рева на разярен бик. Беше разгневен до лудост и усмихнатият Глекен се отдръпна назад, наслаждавайки се на гледката как уличните хулигани са захвърляни и разпръсквани като сламени чучела. Пълният им разгром беше неизбежен. Точно тогава Глекен видя как водачът извади кортик изпод ризата си и нападна.

Острието не намери целта си. Глекен се стрелна и дръпна силно лидера на глутницата за дългата коса; издърпа ножа от ръката му и стовари мръсния му врат върху коляното си. Всички се спряха и се загледаха в борбата между двамата.

— Заслужаваш да умреш на мига — рече Глекен, държейки кортика върху незащитената шия на изплашения младок. — На никого няма да липсваш и никой няма да те оплаче.

— Не! — онзи изпищя, виждайки студения блясък в очите на Глекен. — Не исках да нараня никого!

Глекен използва върха на ножа, за да надраска дълга, неравна червена линия от едното ухо до другото на врата на водача.

— Хубавата улична свада е едно нещо, млади приятелю, но ако видя да вадиш стоманата си зад гърба на невъоръжен човек отново, ще довърша работата, започната с тази драскотина.

Казвайки това, той повдигна младока за косата и го запрати към другарите му. Глутницата зеленоризи глупаци и техният уплашен водач не губиха повече време и напуснаха сцената.

„Грозника“ дойде до Глекен и протегна ръката си.

— Благодаря ти, чужденецо. Наричат ме Крегджоу, макар, уверявам те, това име да не ми е дадено от родителите ми.

— Няма нужда от благодарности — каза Глекен, стискайки протегнатата ръка. — Една улична свада по пладне винаги ми вдига духа. — В замяна не предостави своето име.

— Предпочитам по-спокойни начини за забавление — измърмори Крегджоу, навеждайки се да вдигне празния калъф.

Барманът прибираше в ножницата своя кортик, когато влязоха в кръчмата. Инструментът, причина за свадата, лежеше на бара пред него.

— Опазих добре хармохорната, докато вие бяхте на улицата! — провикна се към Крегджоу.

— И какво щеше да правиш с него, ако той не се завърнеше да си го потърси? — попита Глекен с усмивка, която подсказваше, че знае отговора.

Барманът сви рамене и погледна към хорната, докато Крегджоу го прибираше обратно в калъфа.

— Предполагам, щеше да се наложи да го продам на някого… Нямам необходимия талант, за да го ползвам.

Глекен хвърли една монета на бара.

— Това е за виното — каза и се насочи към изхода.

Крегджоу постави ръка върху неговата.

— Нека те черпя едно, преди да си тръгнеш.

— Благодарности, но не. Пътувам по Източния път и вече се забавих достатъчно.

— Източният път? Я виж ти, аз също съм поел по него. Имаш ли нещо против да те придружа?

— Пътищата са свободни — изрече Глекен.

* * *

Превозът на Глекен беше един жребец на име Щофрал, с който се насочи на изток от Кашела в раван. Крегджоу го следваше на гърба на дореста кобила.

— Ти си северняк, нали? — попита по-ниският мъж.

— Донякъде, да.

— Така и не ми каза името си.

— Глекен.

Глекен… Крегджоу спря, преди да продължи с думите:

— Носят се истории, над чашите с вино в задните стаички в двореца на принц Йолон — който наскоро ме нае за музикант — и в таверните, за мъж на име Глекен. Говори се, че е дошъл от Западните острови и се предполага, че е млад и огненокос, също като теб.

— Интересно — отбеляза Глекен. — И за какво са тези приказки?

— Ами някои го наричат Глекен-Смеха и твърдят, че някога е водил страховитите Нощни ездачи, които опустошават огромни райони от Западните острови.

Глекен кимна на спътника си, приканяйки го да продължи.

— Знам само това, което съм чувал, но се говори, че тези нашественици яздели чудовищни прилепи, големи колкото кон, а крилете им по размери достигали платната на двумачтов кеч. Приказките разказват за зъл крал, на име Мараг, който бил любимата цел на Нощните ездачи. Той изпратил много от поборниците си срещу тях, с поръката да му донесат главата на господаря им. Но скоро, след всеки изпратен герой, чудовищен прилеп прелетявал над владенията на Мараг и хвърлял трупа на юнака в двора му.

Най-накрая мъж, на име Глекен, който отказвал да бъде поборник ма краля дълги години, бил призован при Мараг. А там, в стоманена клетка, окачена на тавана, била девойката, в чиято компания този Глекен често бил забелязван. И така му казали, че ако иска да запази доброто здраве на младата дама, трябва да се подчини. Сторил го и поел към островърхата крепост на Нощните ездачи, където предизвикал и победил техния господар в битка с мечове.

— Занесъл ли главата му на Мараг? — попита Глекен.

— Занесъл я, че и повече, тъй като традицията на Нощните ездачи повелявала да провъзгласят за водач мъжа, който в честен бой е победил управляващия повелител. Този Глекен се завърнал с новите си последователи и предал на Мараг зловещ урок. — Крегджоу погледна своя спътник. — Възможно ли е ти да си този Глекен?

— Хубава приказка, приятелю, но как е възможно аз и този ездач на прилепи да бъдем един и същ човек? Как мога да опустошавам Западните острови през нощта и да яздя по Източния път във владенията на принц Йолон днес? Струва ми се невъзможно.

— Не е така — възпротиви се Крегджоу с тънка усмивка на лице. — Също така се говори, че след година или две с Нощните ездачи мъжът, носещ името Глекен, станал неспокоен и неудовлетворен. Изоставил ги и никой не знае накъде е поел. — Дундестият човечец прочисти гърлото си. — Накъде си поел сега, Глекен?

— Към Пещерата на Старейшината в източните земи.

— Пещерата на Старейшината! Защо, там е центърът на чумата. Няма нищо освен умиращи ферми и… — Гласът на Крегджоу се изгуби в момента, в който си спомни нещо. — О, разбирам. Отзовал си се на обявата на принца.

Глекен кимна:

— Изглежда мистерията, в която е обгърнат този злочест район, е разплетена. Разбрали са, че магьосник на име Расалом — истински гигант, както ми казаха — се установил в пещерата преди две години. Скоро след това посевите, добитъкът и фермерите в областта започнали да се разболяват. Оттогава никой не е виждал или чувал нещо за Расалом, но съветниците на принца са сигурни, че все още е в каверната.

— Значи омразният Расалом стои зад всичко това — промърмори Крегджоу. — Всички смятахме, че причината е някаква чума, изпусната от самата пещера след цяла вечност, прекарана в сън.

— Съветниците на принца не ми споделиха много за чумата — обясни Глекен. — Знаеш ли подробности?

— Историите се различават, но в повечето от тях се говори, че жертвите се оплакват от туптене в главата и ушите и бавно започват да губят силите си, да стават летаргични. Скоро не могат да станат от леглото и не след дълго залиняват и умират. Но това, което изумило дворцовите лекари, било, че всички жертви, които напуснели района, се подобрявали и оправяли. Никой не може да го обясни… но магьосничеството дава задоволително обяснение: Расалом е стоварил някакво проклятие над региона.

— Така изглежда — съгласи се Глекен.

— Но каква полза може да има? Защо би желал да опустоши източните земи — и то не само хората, но също така добитъка и посевите?

Глекен присви рамене.

— Защо — не ме интересува. Признавам, че съм любопитен, но задачата ми е само да доведа обратно Расалом или доказателство за кончината му — като Пръстена на Хаоса, каквото и да означава това.

— Носят се слухове, че това е най-могъщият център на сила за черната магия от тази страна на Долния свят. Ще се наложи да убиеш Расалом, за да го получиш, а това няма да е лесно. — Потръпна. — Не само че този магьосник владее черните изкуства, но също така се говори, че е наполовина по-висок от висок мъж и три пъти по-широк в раменете. Нищо чудно, че Йолон е изпратил чужденец! Никой местен не може да стъпи в Пещерата на Старейшината! Надявам се принцът да ти плаща добре.

— Рядко се захващам с незаплатени задачи — отвърна Глекен.

— Ако наистина е така, тогава защо ми помогна срещу онези улични хулигани?

Глекен се усмихна.

— Имах намерение да ги оставя да се позабавляват с теб, докато не видях хармохорната. Имам слабост към музиката и оттам изпитвам уважение към музикантите.

Стигнаха до кръстопът и Крегджоу обърна коня си на север.

— Тук трябва да се разделим, Глекен — рече. — Запътил съм се към лятната квартира на принца, за да подготвя забавленията в чест на пристигането на антуража му утре. Бих те посъветвал да се насочиш на юг и никога повече да не си помислиш за Пещерата на Старейшината, но знам, че няма да ме послушаш. Така че вместо това ти пожелавам късмет и се надявам да те видя скоро в летния дворец с Расалом или пръстена му. Чуй съвета ми: пътувай бързо. Малцина, посмели да минат по тези земи, са се завръщали от тях.

Глекен се сбогува с Крегджоу и се насочи на изток. Не ускори темпото си.

* * *

Земята беше суха, а растителността — оскъдна във владенията на Йолон, но когато Глекен навлезе в източните земи, стана свидетел на почти пълна липса на зеленина. Изсъхнали дървета бяха прострели сухите си осакатени, безжизнени клони към небето в тиха молитва за… какво? Колкото по̀ на изток вървеше, небето ставаше по-тъмно; сиви облаци се плъзгаха, гърчеха, разпенваха, изкривяваха и клатушкаха, все едно агонизираха, докато преминаваха над този регион.

Разложени животински трупове осейваха полетата от двете страни на пътя, кожите им бяха изсъхнали и сплъстени и впити в костите, перфектно очертавайки скелета отдолу. Глекен не забеляза лешояди да са яли от мършата и това го наведе на мисълта, че не бе виждал ни една следа от звяр или птица, откакто дойде в този район. Дори хищниците отбягваха това място.

Неподвижният въздух ставаше по-плътен и тежък с всяка измината крачка, дробовете му едва смогваха да си свършат работата. Когато нощта се разстели над сивото небе, превръщайки го в черно, Глекен беше доволен, че трябва да спре. Накладе огън, не много далеч от пътя, между едно мъртво дърво и един огромен камък. Остави Щофрал свободен, да си търси каквато храна намери в безжизнената, суха трева наблизо, но изглежда конят беше изгубил апетита си. Глекен също не изпитваше глад, необичайно след половин ден езда, но се насили да изяде малко сухо говеждо, което прекара с прокиснало вино.

Налегнала го беше странна умора и това го безпокоеше. Не беше от хората, които вярваха в магьосници и зли магии, смяташе ги за приказки, измислени да плашат децата. Единствената магия, която беше виждал, бяха триковете на шарлатаните. Но мъж на неговите години и в неговото физическо състояние да се чувства толкова отпаднал след само шест часа езда, несъмнено бе неестествено. Може би в края на краищата имаше нещо вярно в слуховете за проклятието.

Отдръпна се от топлината на огъня и седна с гръб към скалата. Потискащата тишина го накара да се почувства неспокойно. Дори нощните буболечки бяха безмълвни. Огледа се наоколо… нямаше диви очи, отразяващи пламъка на огъня в мрака около лагера. Това също беше необичайно. Постепенно клепачите му натежаха. Нехарактерно за него, си позволи да задреме.

… звукът се усилва в главата му до неуловими нива, мъртвешка, пронизваща, стенеща какофония от лудост, която напада разума му с убийствена настоятелност… докато звукът се усилва, се появяват дивите, изкривени ликове на безбройни зли празнооки демони, виещи от безсмислена радост, крещящи по-гръмко и по-гръмко и той мисли, че полудява…

Глекен се събуди и осъзна, че е на крака, а потта се стича по кожата му на малки поточета. Огънят беше догорял и наоколо беше тихо. Заклати глава, за да я прочисти от съня и се огледа за Щофрал. Нямаше го!

Обезпокоен, Глекен завика името на коня. Щофрал му беше прекалено верен, за да избяга. Третият му повик получи отговор — вяло изцвилване, идващо иззад скалата. Глекен внимателно се прокрадна в мрака и видя неясната форма на животното на земята. Прибяга до него и го провери внимателно. Конят не беше наранен и Глекен предположи, че трябва да е станал жертва на същата летаргия, обзела и господаря му.

Удари животното по хълбока, опитвайки се да го вдигне на крака, но без полза. Силата на Щофрал я нямаше. Глекен си припомни труповете на животните по пътя и се закле, че този кон няма да свърши така. Промъкна се до огъня и вдигна един клон, който не беше изгорял напълно. Разгори го на въздуха, докато не се обля в яркочервен пламък. Глекен допря пръчката в десния заден крак на Щофрал. Между полъха на опърлена козина и съсъка на свиваща се плът, конят изцвили от болка и се изправи на треперещите си крака.

Глекен не успя да потисне импулса да се огледа наоколо; конете бяха редки и особено ценени създания в земите, в които беше отгледан, и всеки, хванат да им причинява болка, най-често биваше нападан от разярена тълпа. Но с болка или без болка, с белег или без, Щофрал беше на краката си и изглеждаше съживен. В момента само това беше от значение. А и конят, изглежда, инстинктивно усещаше, че действието не е породено от зла мисъл.

Човекът върна седлото на гърба на Щофрал — беше сложил всичко в дисагите, с изключение на говеждото, меха и половин дузина факли, които беше направил, преди да напусне Кашела. Изкрещя му и го удари по хълбока, пращайки го обратно по пътя. Надяваше се Щофрал да го изчака извън опасната зона.

Глекен го гледа известно време, след което нарами вързопа си и тръгна и противоположната посока. Предпочиташе да изчака сутринта… пътуването щеше да е по-леко на дневна светлина. Но съмненията му относно проклятието бяха доста разклатени. Навярно нещо наистина зло се бе разпростряло над района. Зората можеше да закъснее. Потегли в мрака.

* * *

Зората прогони безкрайния мрак, докато Глекен стоеше изправен пред високия куполовиден вход на Пещерата на Старейшината. Чувстваше се така, все едно очите му бяха изтръгнати и заместени от нажежени въглени. Главата му жужеше и бучеше; мечът му се беше превърнал в тежка котва. Въздухът тежеше на плещите му като скала. Стоеше разтреперан, питайки се дали е разумно да влезе през отвора пред него. Силите му го напускаха постепенно през нощта и сега беше толкова слаб, че сериозно се замисли да прекрати мисията си.

Всичко изглеждаше толкова безнадеждно. Едва стоейки на краката си, щеше да е лудост да предизвика такъв гигант и магьосник като Расалом. Въпреки това се насили да тръгне напред, към зейналата паст на пещерата.

Част от замъгления му мозък пищеше да се върне обратно, но той продължи. Не можеше да се откаже, и бездруго не би успял да стигне до кръстопътя, щеше да свърши като разложения добитък, който видя вчера.

Тогава защо просто не легне и не се отдаде на смъртта?

Защото не можеше да пропусне минималния шанс да намери начин да надхитри Расалом. Естествено, наградата от злато беше примамлива, както и нуждата да научи какво стои зад проклятията, тегнещи над района като чума. А под всичко това, шибаща го като бич, лежеше странната му природа, която не му позволяваше да остави никоя задача недовършена.

Погълнат от мрака вътре, Глекен спря, извади кутийката с прахан от вързопа си и запали една от факлите. Пламъкът огря стените и по тях замаршируваха сенчести армии от сталактити и сталагмити. Неговите влачещи се крака вдигаха зловонни облаци от прах, които дразнеха носа му. Познаваше добре миризмата — прилепски фекалии и то — престояли. Дори и тези летящи твари бяха изчезнали.

Тунелът се скосяваше рязко и таванът висна над него, така че се наложи да върви приведен. Стените лъщяха от влага, докато се потапяше все по-навътре и по-навътре, а факлата му изсъскваше, когато се допираше до тях. Странното, настоятелно бучене в главата му ставаше все по-звучно и по-разсейващо. Можеше само да се надява, че тунелът ще го отведе право при Расалом.

Пътят се разшири до голямо, високо помещение и Глекен изруга, когато факлата разкри проблема, който се надяваше да не среща: пред него стояха три други тунела. Приведе се над стената в пълно изтощение, факлата му се наклони и изгасна в противната локва. В настъпилия пълен мрак той заопипва вързопа за кутийката с прахан, за да запали нова, след което замръзна. Отдолу в десния тунел се процеждаше слабо сияние.

Глекен забрави за факлата и кутията с прахан и се заклати напред по пътя към приканящите ластари от светлина. Зад ъгъла се озова в мрачна, сенчеста стая. Стените бяха гладки и празни, освен няколкото маслени лампи, мъждукащи в тъмнината. Огромно, подобно на трон кресло беше разположено в единия неосветен ъгъл, иначе стаята беше празна.

Глекен запристъпва предпазливо, опитвайки се да извади меча си, но тежестта му беше толкова непосилна за отслабените му мускули, че го остави да се плъзне обратно в канията. Вместо това постави ръката си на дръжката на кортика.

В дясната стена беше врязана масивна врата. Обхождайки нервно с поглед стаята, Глекен я доближи. Не намери ключалка, нито верига, нито дръжка, но дъгообразните драскотини в пода подсказваха, че по някакъв начин може да се отваря. Не можа да измисли обаче как.

Зад него се разнесе груб глас:

— Има скрита ключалка.

Тилът на Глекен настръхна от страх и изненада, той се завъртя и вторачи поглед към масивното кресло в ъгъла. То беше потопено в мрачна сянка. Доближи се до него и различи неясни човешки очертания. Грабна една маслена лампа от стената и я вдигна нагоре.

Сенките се оттеглиха и Глекен видя скелет на мъж с провиснала коса, облечен в роба, която някога е била богато избродирана, но сега бе разкъсана и парцалива, мръсна и противна.

— Трябва да имаш желязна воля, щом си стигнал толкова далеч — каза седящата фигура, с глас, наподобяващ на миши крачета, бягащи по царевични кочани.

— Кой си ти? — попита Глекен.

— Наричат ме Расалом.

— Казаха ми, че Расалом е гигант, а не торба с кости.

— Аз съм той, независимо от приказките — отвърна скелетът с усмивка, която беше неприятна за гледане. — Безспорно си тръгнал на това пътешествие, надявайки се на страшен сблъсък с огромния магьосник. Предвиждал си велика битка с нажежена стомана и настървени викове. А я ни виж: едва стоиш на крака, а аз нямам силата да те замеря с камък — излая в остър смях. — Каква комедия само!

Но Глекен не намираше хумор в тази ситуация. Заговори с отчаяна непоколебимост:

— Идвам в името на принц Йолон, за да сложа край на това проклятие, което си наложил над земята.

— Знам всичко за Йолон и наградата му — изръмжа Расалом. — Иска да му занесеш Расалом или неговия пръстен. — Бръкна в робата си и извади голям, сложно изработен пръстен от злато. Имаше малък сферичен черен камък, толкова черен, че изглеждаше все едно поглъща светлината, като цепнатина в самата тъкан на съществуванието, малък портал към нищото отвъд. Пръстенът беше закачен на златна верижка.

— Желаеш Пръстена на Хаоса? — попита той. — Ето… вземи го. Вече ме ми става, пък и нямам повече нужда от него.

Глекен замръзна от предложението.

Расалом се усмихна отново.

— Без трикове, уверявам те. Защо ми е да пазя Пръстена на Хаоса, когато скоро самият аз ще стана част от Хаоса? — Очите на вълшебника засияха, докато говореше. — Аз, Расалом, призовах хиляда и двеста демони-идиоти от Амфитеатъра! Отне ми две години, за да завърша задачата. Всеки един от тях трябваше да бъде повикан с отделно заклинание, а всяко от тях си вземаше необходимата такса време. Някога бях такъв, какъвто ти каза — огромен, здрав мъж. Виж ме сега! Но не ме е грижа. Вечността е моя!

Изражението на Глекен отразяваше като огледало съмненията му в разумността на Расалом.

— Не те виня, че ме смяташ за луд. Но зад онази каменна врата, която се опита да отвориш без успех, лежи Амфитеатърът на Хаоса, а там са сбрани хиляда и двестате демони-идиоти… Хорът на Хаоса. Те съществуват само за да пеят. Над земята не е налегнало проклятие… само тяхното песнопение. Те пеят на самия Хаос и вибрациите на гласовете им вкарват в дисонанс процеса на живот при всички живи създания.

— Но ти…

— Защитен съм, защото изпълнявам Задачата. А каква е тя! Господарите на Хаоса са мъдри. Наясно са, че за да увеличават владенията си, трябва често да вливат свежа кръв в редиците си. Но новодошлите имат да докажат безсъмнено, че са подходящи. Така Задачата беше поставена, изпитание, което само човек с огромни умения и енергия може да изпълни. За всеки един от хиляда и двестате демони от Хора, беше изсмукана частица живот от друго създание. Отгледах ги всички и все още съм тук! Залинях, но въпреки това успях!

— Ако това е успех — попита Глекен — какъв ще бъде провалът?

— Ах, нали разбираш, че вътре в Амфитеатъра расте ембрионът на новата ми форма, бавно поглъщайки същността ми, докато съзрява. Времето на раждането ми наближава. Скоро ще съм вечен и целият този свят ще е мое владение!

Глекен не беше убеден.

— Магията е изпила мозъка ти, както и тялото ти, Расалом. Махни проклятието, дай ми Пръстена и ще те оставя сам с твоите заблуди. Откажи и острието ми ще сложи край на съществуването ти.

— Съмняваш се в думите ми? — изкрещя магьосникът. — Казвам ти, че няма проклятие! Хорът на Хаоса пее и неговата песен носи бавна смърт на всичко в обсега й! Докато разговаряме, ти умираш, мой бедни натрапнико. Не можеш да ме заплашваш със смърт, защото това само ще ускори развитието на ембриона. Смъртта е добре дошла в този момент — ще се преродя много по-скоро!

Глекен поклати смаян глава. Как можеш да се справиш с безумец?

— Върви! — викна Расалом. — Убеди се сам! Дръпни ръкохватката на лампата до вратата. Проходът води до Амфитеатъра. Виж Хора на Хаоса. Наслади се на майсторството ми и умри!

Безмълвен, изтощен, Глекен се заклати към вратата. Ако Расалом беше луд, това щеше да го докаже. Ако не беше, животът на Глекен — неее, целият му свят — беше в смъртна опасност.

Дръпна ръкохватката на лампата. Тя поддаде лесно. Зад стената чу дрънчене. Вратата се плъзна бавно, за да разкрие проход, осветен от маслени лампи като тези в стаята. Туптящото бучене се засили. Глекен пристъпи напред и видя още една каменна врата в дъното. Тази беше снабдена с пръстен. Хвана го и дръпна, съмнявайки се, че ще има силата да я помръдне. Пантите обаче бяха идеално балансирани и каменната плоча се плъзна към него.

Повтори тази процедура с още три идентични врати и с всяка следваща мелодията ставаше все по-силна, като на последната се увеличи до заглушени писъци. Тази врата беше двойно по-дебела и вибрираше със силата зад нея. Но тя поддаде лесно, също като другите, когато Глекен дръпна пръстена.

Звукът представляваше физическа тежест, блъскаше го със сила и дълбочина, които го събориха на колене. Наклони се над ръба на пропастта и пред него се разкри Амфитеатърът на Хаоса, преобърнат конус, осветен от мъглива светлина, процеждаща се от неизвестни дълбини. Врязани в закръглените стени, издигащи се нагоре към заострения таван, се намираха хиляда и двеста ниши и всяка една от тях приютяваше един от хиляда и двестате демони-идиоти.

С празни и безумни погледи бяха те, а телата им бяха деформирани, уродливи. По лицата им се стелеше лудост, ненормална радост, виеха и кряскаха в тонове, вариращи от прекалено ниски до прекалено високи за човешкото ухо. Всичките бяха в дисхармония, в конфликт. Глекен разбра причината за кошмара си от предната вечер… Хорът на Хаоса беше сформиран и в действие.

Погледът му се премести от виещите демони към абаносовата сфера, носеща се в центъра на Амфитеатъра. Изглеждаше като тънкостенна топка от мастилена течност, провесена нагоре и пред него с невидими нишки. Очите на всичките хиляда и двеста бяха насочени към нея.

Глекен забеляза леко помръдване вътре в сферата и се отдръпна, когато видя тъмната неопределена форма и двете блестящи, зли очи.

Ембрионът на новото тяло на Расалом плуваше в своята родилна течност, поддържан от звуковата плацента на Хора на Хаоса. Расалом не беше луд — той говореше истината.

Изведнъж Глекен изпита желание да пее. Нямаше представа откъде се появи то. Навярно беше последно усилие да се противопостави на ефекта от звука, който го връхлиташе с такава жестокост… съзирането на онези очи в торбичката с плода го доведоха до ръба на лудостта, а песента предлагаше тънка нишка към здравия разум. Не разбра кога бе започнал да пее.

Извиси глас в хвалебствен химн към богинята Еблий, сладка и лесна песен, позната по целия свят. Това не остана незабелязано. Демоните от хора отместиха втренчените си погледи от сферата и го погледнаха с необуздан бяс. Навярно и най-малкият намек за смислена мелодия, вътре в Амфитеатъра, пречеше на зародишното развитие, защото Глекен забеляза слабо вълнение върху повърхността на сферата.

В отговор хиляда и двестате запяха по-силно и Глекен беше заглушен. Зрение и съзнание се размазваха, докато всяка фибра на тялото му крещеше от мъка. Въпреки това продължи да пее, обгърнал мелодията като последната нишка на разумност; но започваше да линее, да губи контрол над разума си. Пресипналите му тонове ставаха все по-слаби, докато Хорът на Хаоса го нападна с уверена вокална ярост.

Тогава Глекен чу друг звук, идващ като че ли отвън, като слънце в небе, изпълнено със звезди: сладките тонове на хармохорна се присъединиха към него в песента. Премигвайки, за да избистри взора си, обърна глава и видя Крегджоу. Със затворени очи, окъпани от пот, дребният човечец се беше навел над стената и надуваше с всички сили перфектна за песента на Глекен мелодия. Тогава Глекен намери нови сили в себе си и удвои вокалните си усилия.

Нещо се случваше в Амфитеатъра. Превъзходната акустика разнесе новия звук през огромната зала. Ако допирът на мелодията беше едва доловимо неудобство, то хармонията на човешки инструмент и човешки глас започваше да има разтърсващ ефект. Хиляда и двестате демони се раздвижиха, заизвиваха се в нишите си, гласовете им станаха несигурни. Това оказа своето влияние на ембриона. Ципата се обтегна и изду в свиващите се конвулсии на нещото вътре. Светещите очи се притиснаха до стената на ципестата торбичка, взирайки се с неземна ярост.

Тогава дойде отслабването, изтъняването, лекото разкъсване, цепнатината — ципата експлодира и съдържанието й се разхвърча във въздуха, заедно с тъмночерна течност. Плацентата и частично оформилият се неин обитател паднаха бързо и тихо в мъглите долу.

Надигна се виещ, агонизиращ писък от Хора на Хаоса. Демоните-идиоти прекратиха песента си и се отдадоха на изблици на ярост, заудряха се в стените на нишите си, след което полетяха над ръбовете и надолу. Един по един, после на групи, а най-накрая и в адски дъжд, последваха ембриона обратно в ада, от който бяха дошли. И тогава…

Тишина.

Глекен беше изгубил надежда, че някога ще се почувства отново така. Лежеше по очи и ликуваше, че адските звуци ги няма, а силата и разумът му се завръщаха в тялото.

— Хей, Крегджоу — рече най-накрая, изправяйки се на крака. — Какво те накара да дойдеш на този концерт?

Крегджоу въздъхна уморено, докато прибираше хармохорната обратно в калъфа й.

— Дължах ти услуга, така че те последвах. Изглежда съм постъпил правилно.

Двамата се затътриха по прохода към преддверието.

— Повече от задължен съм ти, приятелю — каза Глекен. — Аз не сторих нищо друго, освен да ти ударя едно рамо в улична свада — а и си доставих удоволствие. Ти си рискувал живота си още със стъпването си в тези земи.

Стигнаха до преддверието и намериха Расалом проснат на пода на половината път между огромното кресло и изхода. Мъртъв.

Глекен претърси парцаливата роба на магьосника, намери Пръстена на Хаоса и скъса верижката, на която беше.

— Това не може да е Расалом! — заяви Крегджоу. — И откъде се е взел? Не го видях, когато минавах оттук!

— Расалом е, няма спор. Проклятието е развалено, но предполагам, че Йолон ще иска Пръстена, преди да ми даде наградата.

Крегджоу заговори, докато вървяха към повърхността, въпреки първоначалното колебание дали да го стори:

— Ах, Глекен, страхувам се, че имам лоши новини за теб. Когато стигнах до летния дворец, научих, че Йолон е бил свален от армията си. Опасявам се, че няма да има награда.

Глекен прие новините в мълчание и продължи да върви. Не получил отговор, Крегджоу продължи:

— Аз също останах без работа. Генералите не обичат звука на хармохорна. Техните предпочитания, клонящи към голи момичета с тамбурини и звънчета, са доста недодялани за уменията ми. Знаейки, че няма да зачетат обещанието за наградата на Йолон, пропътувах пътя дотук, за да те предупредя, че се излагаш на опасност за нищо. Намерих коня ти — добре е — и си помислих, че може да си попаднал в беда, така че яздих до покрайнините на тези земи, след което пробягах останалото разстояние, опитвайки се да те достигна, преди да си влязъл в пещерата. Закъснях. Но чух това ужасно мяукане отвътре и последвах звука. Останалото го знаеш.

Глекен кимна одобрително.

— Но какво те накара да донесеш със себе си хармохорна?

— Не си мислиш, че бих я оставил на произвола на съдбата, нали? — възмути се Крегджоу.

— Предполагам, че дори спиш с нея?

— Разбира се!

Глекен се усмихна и затъкна Пръстена на Хаоса в колана си.

— Ах, добре, приключението все пак ни се отплати. Може и да не си тръгвам богат човек, но поне намерих приятел сред вас, странните хора на Изтока.

— Странните хора на Изтока, а? — рече Крегджоу с блясък в очите. Стигнаха до гърлото на пещерата. — Значи в края на краищата ти си от Западните острови!

Докато късното сутрешно слънце стопляше лицето му, Глекен предложи в отговор на новия си другар само добродушен смях.

Бележки

[1] Вид бира от малц, който ферментира при по-високи температури с използване на дрожди. ↑