Сюзън Шилинглоу
Предговор

През 1946 година Уинстън Чърчил обявява, че над Източна Европа е спусната плътна „желязна завеса“. През зимата на 1947 година започва студената война. Съветският съюз, безспорен съюзник на Съединените щати по време на Втората световна война, се превръща в труден за разбиране враг със застрашително присъствие. „Куп думи се изрекоха за Русия — започва своя разказ Стайнбек, но има неща, за които никой не пише, а тъкмо те ни бяха най-интересни.“ Съкровената цел на Стайнбек, както и на придружаващия го фотограф Капа е да вникнат в същността на „необятната «друга» страна“, в „личния живот на руските хора“. Скромната книга на Стайнбек и Капа „Руски дневник“, излязла през 1948 година, има единствената цел да бъде „честен репортаж, искахме да опишем каквото виждаме и чуваме, без коментар, без да налагаме мнението си, без да правим заключения за неща, които не познаваме достатъчно добре“.

Всъщност сътрудничеството между Стайнбек и Робърт Капа е плод на щастлива случайност. Двамата се срещат в Лондон през 1943 година, а по-късно, през март 1947, подновяват приятелството си в Ню Йорк и тогава решават да тръгнат за Русия.

И Капа, и Стайнбек са търсещи и независими личности, и не са склонни да се впускат в съвместни начинания.

И все пак съвместните начинания съпътстват Стайнбек, както заявява самият той.

Едно от тях е пътуването му до Морето на Кортес заедно с морския биолог Едуард Рикетс („Морето на Кортес“, 1941 г.).

Роден в Будапеща през 1913 година, Капа е принуден да я напусне през 1931. Прекарва по-голямата част от живота си далеч от родината и обикаля света, за да стане свидетел на опустошенията от войната. Във военните си фоторепортажи за „Тайм“, „Лайф“ и „Форчън“ винаги поставя в центъра на вниманието човека. Той снима хора, а не събития.

Капа е жизнерадостен, толерантен и човечен — качества, които привличат Стайнбек, а самият той споделя както способността на Стайнбек да изпитва състрадание, така и неговата любознателност.

Четирисетдневното пътешествие на двамата творци из Съветския съюз през 1947 година е дългоочаквана среща с непознатото. Капа и Стайнбек искат да видят всичко, което очите им могат да възприемат, да мислят, без да се влияят от никого.

Техният „Дневник“ е същевременно и фотоесе. Избраната форма за книгата — основната метафора в „Руски дневник“ — е Съветският съюз като портрет в рамка.

I

В началото на 40-те години светът вече е поел в друга посока. „Нещата в света вървят зле — пише Стайнбек до издателя си Паскал Ковичи през 1940 година. — Всичко сякаш отива по дяволите. Искам да кажа — всичко, замислено по-рано. Може би в резултат на споровете и войните ще се родят нови идеи.“ През цялото следващо десетилетие писателят търси „нови идеи“, които да вложи в творчеството си. В началото на 40-те пише дневник на научна експедиция, а в края работи върху най-личния си и експериментален роман — „На изток от рая“. „Руски дневник“ е част от непрекъснатия му стремеж да търси свежи теми и да изпробва нови литературни форми.

II

През 1943 година ролята на писател журналист вече не е нова за Стайнбек. Мисионерската му страст се проявява още в края на 30-те години, когато политически неангажираният писател обръща поглед към положението в Калифорния.

По-късно Стайнбек е изпратен да отразява Втората световна война. Той е изпълнен със съчувствие и проявява изострен усет към подробностите от живота на моряците от транспортен кораб, които с каските си приличат на „дълги редици гъби“, или на пилотите на бомбардировачите, които, подготвяйки се за бой, „стават все по-едри, докато навличат екипировката върху себе си кат след кат, а после вървят сковано като роботи“. Хората от Дувър пък са „непоправимо, наистина непоправимо безразлични“ към демонстрацията на германската сила и мускули. В едно от най-емблематичните си произведения Стайнбек пише за Лондон по време на бомбардировките:

Хората, които се опитват да обяснят какво представляваха въздушните нападения над Лондон, започват с огъня и експлозиите и почти неизменно завършват с някакъв дребен детайл, който се е промъкнал в съзнанието им, загнездил се е там и за тях се е превърнал в символ на преживяното… „Стъклата — казва един човек — звукът сутрин, когато измитат счупените стъкла, злокобното монотонно тракане“. Една старица продаваше дребни повехнали стръкчета ароматна лавандула. Градът се разтрисаше от ударите на бомбите, а в заревото на горящите сгради беше светло като ден… И сред тътена се прокрадваше пискливият глас на жената: „Лавандула! — викаше тя. — Купете си лавандула за късмет“.

Самите бомбардировки избледняват като нещо преживяно насън, а дребните детайли се запазват в съзнанието със същата яркост, сякаш са нещо току-що случило се.

В най-добрите си журналистически творби Стайнбек блести именно с тези епизодични образи сред катастрофалните събития. В „Руски дневник“ това са момичето сред развалините на Сталинград, счетоводителят, който с гордост показва семейния албум, спасен през войната, а също и снимките на загиналите войници по стените в малките украински къщи.

В най-добрите си журналистически материали Стайнбек с неизменна съпричастност улавя обикновения, дребен, но изразителен детайл. През 50-те и 60-те години писателят все по-често се обръща към журналистиката, за да финансира пътуванията си в чужбина и да види със собствените си очи събитията, завладели вниманието на света. В началото на 50-те години пътеписите му са най-многобройни. Някои от най-добрите са посветени на живота на един американец в Париж и са публикувани във „Фигаро“ през 1954 година. Изморен и болен, през 1966 година Стайнбек заминава за Виетнам, за да се срещне с войната за пореден път. Забележителната поредица от есета „Писма до Алиша“ са плод на това пътуване.

III

През 1946 и 1947 година Стайнбек изживява лични и професионални терзания, предизвикани от мрачната несигурност при зараждащата се студена война, и подлага на унищожителна критика целия свят отвъд стените на работния си кабинет:

Политиците ни са напълно откачили. Ако има нация, която да е била насила докарана до ръба на лудостта и унищожението, това сме ние. Бог да ни е на помощ! Времената са много объркани, толкова объркани, че човек не може да разбере какво става с живота му, та камо ли да го контролира. Какви времена. Какви времена. За какво ни е този хубав дом, за да го бомбардират ли! Но това ще се случи с всички. Така че продължавам да пиша своя незначителен роман, в който грижливо избягвам всичко актуално…

Докато се опитва да се справи с безразсъдността и безнадеждността на следвоенна Америка, в творчеството на Стайнбек все повече се налага склонност към морализиране.

През 1947 година известният фотограф Робърт Капа също не е наясно със себе си, макар да е щастлив, че вече е безработен военен фотограф.

Той отдавна мечтае да посети Съветския съюз. Още от 1935 година, откакто роденият в Унгария Ондре Фридман започва да се представя като богатия американски фотограф Робърт Капа, командирован в Париж, неуморимият Капа се прочува със своите снимки от няколко войни и дори участва в десанта в Нормандия през 1944 година като кореспондент на „Лайф“. Капа става известен по време на Испанската гражданска война със завладяващата снимка на войник, който пада, поразен от огъня на фашистка картечница. През 1938 година заминава за Китай и става свидетел на китайско-японския конфликт. В края на същата година съвсем неочаквано за себе си става световноизвестен. Такъв си и остава. „За него е непоносима мисълта да бъде безстрастен наблюдател — казва биографът му, — той силно се вълнува от изхода на войната срещу фашизма и винаги е готов да рискува живота си заради една добра снимка.“

Според самия Капа добрата снимка е „част от голямото събитие, тя разкрива най-добре истината на онези, които не са били свидетели на събитието“.

Верен на изразителния детайл и психологическата истина, Робърт Капа е артистичният духовен другар на Стайнбек. Както казва самият той в паметното слово след ненавременната смърт на фотографа през 1954 година: „Капа умееше да заснеме движението, радостта и скръбта. Умееше да заснеме мисълта. Той създаде свят и това бе светът на Капа. Замислете се как е запечатал на лентата необятния руски пейзаж, а на снимката се вижда само дълъг път с едно-единствено човешко същество. Вижте как обективът успява да проникне през очите до душата на човека“.

Капа разказва как се е породило сътрудничеството между двамата вечно търсещи творци:

В началото на новата война, измислена от политиците, наречена студена война… никой не знаеше къде са бойните полета. Докато се чудех с какво да се захвана, срещнах г-н Стайнбек, който имаше същия проблем. Бореше се с някаква неподатлива пиеса, а от студената война го побиваха тръпки, както и мен. Накратко — двамата си основахме екип против студената война. Струваше ни се, че думи като „желязна завеса“, „студена война“ и „превантивна война“ убиват напълно способността на хората да мислят и да се смеят. Решихме да тръгнем на старомоден поход като Дон Кихот и Санчо Панса. Да преминем „желязната завеса“ и да забием копията и писалките си във вятърните мелници на съвремието.

Своеобразното изложение на Капа за намеренията на двамата творци донякъде разкрива защо „Руски дневник“ превъзхожда в много отношения по-амбициозни и дори по-богати на информация разкази за следвоенна Русия. Журналистът и президент на Асоциацията на американските издатели на селскостопанска литература Джон Л. Строн например също иска да научи повече за обикновените хора. Той обикаля кооперативни стопанства и вижда катастрофалната разруха след войната. Също като Стайнбек той стига до заключението, че „именно жените са истинските героини на фронта на селското стопанство, жените, на чиито плещи през войната е легнала цялата полска работа и които дори сега продължават да вършат осемдесет процента от работата в кооперативните стопанства“.

Руските жени, показани от Стайнбек и Капа, не са плод на статистически данни и обобщения и са далеч по-убедителни: селската шегаджийка в първия колхоз, която размахва краставица пред фотоапарата на Капа, или Мамочка — всепризнатата готвачка, собственичка на новата крава Любка, която обаче няма характера на любимата стара Катюшка. Снимките на Капа, както и написаното от Стайнбек избягват панорамния поглед в полза на портретните изображения. Стремежът и на двамата е да отразяват в творчеството си само онова, което виждат с очите си, а не неща, основани на предварителни проучвания и предположения. Странно, но този им стремеж да отразяват единствено видимото и да го поставят в рамка, създава по-точна картина на Сталиновия Съветски съюз, където на гостите показват само грижливо режисирани от съветските чиновници сцени. Много журналисти минават по същия път, по който и Стайнбек и Капа: Москва, Киев и Тифлис — все образцови градове.

Напълно съзнателно, както непрекъснато напомня на читателите си, Стайнбек избягва историческия контекст, политическите наставления и задълбочените анализи. По-късно и Капа споменава, че „всеки път, когато ни задаваха въпроси за политиката на правителството на Съединените щати, винаги твърдо отговаряхме, че дори да не сме съгласни с някои страни в управлението на държавата, никога няма да си позволим да ги критикуваме“.

В този преходен период малцина са способни да разберат Съветския съюз. През 1948 година, след публикуването на книгата, украински професор, живеещ в Мюнхен, пита: „Защо не пожелахте да видите истината, господин Стайнбек?“. Какво още би могъл да види Стайнбек, е като че ли по-подходящият въпрос. Той определено е знаел повече от това, което е написал. Бил е в Съветския съюз и по-рано, макар че не споменава за пътуването си от 1937 година. През 1947 година Стайнбек описва само онова, което вижда, и го описва с много чувство и разбиране, защото такива са набелязаните от самия него художествени параметри. Писателят вижда само това, което руснаците позволяват.

Посещението в Съветския съюз отново поставя пред Стайнбек и Капа проблема за политическите им убеждения. Опасенията, че „Гроздовете на гнева“, в която доминира колективното над индивидуалното, е комунистическа пропаганда, все още е загнездено в съзнанието на хората и със сигурност у ФБР, където още през 1943 година е открито досие за Стайнбек. Истината е, че Стайнбек отдавна е загърбил комунистическата идея. „Загубената битка“ (1936 г.) обрисува комунистическите водачи като егоисти, готови да пожертват нуждите на хората в името на партията.

Въпреки протестите му обаче мъглявите обвинения, че Стайнбек е „червен“, продължават и през 50-те години. През 1939 година, още преди публикуването на „Гроздовете на гнева“, Стайнбек е убеден, че ФБР го разследва. Собственик на книжарница в Монтерей му споменава, че е бил разпитван от хора на ФБР, а в Лос Гатос името му фигурира в службата на местния шериф. Досието на Стайнбек от края на 30-те години не показва категорично, че той е обект на проучване. През 1943 година обаче то документира пълно разследването на писателя, за да се установи дали е годен да изпълни задача на американската армия. В крайна сметка тя му е отказана поради подозрения в комунистически убеждения.

Робърт Капа също не е комунист, макар че през 1953 година в Париж конфискуват паспорта му по подозрение в симпатии към комунистите. Доказателствата в досието му не са повече от тези в досието на Стайнбек.

В условията на студената война и взаимно недоверие между двете държави най-емблематичният момент в „Руски дневник“ са първите снимки, направени от Капа.

Огромните двойни прозорци гледаха към улицата. Капа прекарваше все повече време на прозореца. Разполагаше се там и снимаше разни сценки, които наблюдаваше долу. На втория етаж отсреща имаше ателие за поправка на фотоапарати. Човекът прекарваше часове, наведен над техниката си. По-късно установихме, че докато ние сме снимали него, той е снимал нас.

И наистина според документи на КГБ властите в Съветския съюз наблюдават отблизо всяка стъпка на двамата творци по време на цялото им режисирано посещение. Дадени са подробни инструкции:

Стайнбек е човек с консервативни убеждения. Нещо повече — отскоро те са придобили десен уклон. Ето защо се налага да подхождаме към него с особено внимание и да избягваме да му показваме неща, които биха могли да ни навредят.

Донесението на КГБ от Киев е показателно:

ВОКС си поставя преди всичко задачата да покаже на гостите разрушенията, причинени от войната на националната икономика и културното наследство, и усилията на народа да възстанови страната.

В голямата си част донесението обобщава събитията, на които Стайнбек и Капа стават свидетели, и тяхното отношение към видяното:

Бях с Капа, докато правеше всичките си снимки. Имаше възможност да снима просяци, опашки, германски военнопленници и тайни обекти (например — строежа на новия газопровод). Той не направи нито една подобна снимка. Отнасяше се към фотографията без типичното за репортерите неблагоразумие. От направените снимки за неблагоприятни могат де се смятат само две — в музея на украинското изкуство засне една измършавяла жена, а на връщане от колхоза направи снимка на семейство в дрипави дрехи…

И все пак след по-подробно проучване на Стайнбек и Капа сме принудени да признаем, че Капа е по-приятелски настроен и лоялен към нас. Стайнбек ненатрапчиво настоява Капа да отразява уязвимите, според него, страни на живота ни.

Честото замълчаване на Стайнбек притеснява чиновниците, а фотоапаратът на Капа, с който той прави повече от четири хиляди снимки, съвсем ги изнервя.

Значението на „Руски дневник“ е много по-голямо, отколкото се смята. Книгата трябва да се чете заради това, което е, а не заради онова, което не успява да бъде. Точно както възнамерява, с чувствителното си перо Стайнбек описва важен момент от историята на Съветския съюз. Майсторските миниатюри на Стайнбек, както и снимките на Капа, отразяват емоционалната им реакция от срещата със страна, осакатена от войната, и с народа, заливан с пропаганда, лишен от свобода на словото и убеден в правотата на втълпените им схващания. И все пак хората, които описва Стайнбек, са преди всичко хора.