Стефан Епитропов
Шепот

И в този век на чудесата —

с ракети, с полети космични —

човекът има проста нужда

да го обичат, да обича…

 

Да тръгне през гората тиха

в ден пролетен или пък есенен,

да диша и да го докосват

тревите, клоните надвесени.

 

Да спре при извор или ручей

и цял в прохлада да потъне.

Да слуша тишината нежна

и крак в тревата да подгъне.

 

Да тръгне по една пътека,

която някъде се губи,

да стигне скътана поляна

и в шепота й да се влюби.

 

И да усети глад човешки,

и да усети проста жажда.

И седнал на земята топла,

да чувствува, че се възражда!…