Стефан Епитропов
Часовник

Часовнико, от тебе времето тече като вода от пукнат съд…

Дори когато ние спрем, ти пак си в нас на вечен път…

 

И аз, от твоя звън замаян, към вечността вървя все пак…

И в мене — като в сън кошмарен — чувам вечното: тик-так…

 

Едно повтаряне безсмислено секундите ми все брои.

Аз зная — и без твойта истина кръвта на времето струи.

 

Кръвта на времето изтича и няма връщане назад.

Дали си пил, или обичал — над всички ни ще легне мрак…

 

Но ние мерим с друга мярка — не с мигове, а с векове!

Художникът — със багра ярка, поетът — с чудни стихове!

 

Запалва слънце на тавана с резеца вещият резбар.

Сърцето ни с рой звуци грабва един магьосник — цигулар…

 

Не, не! Не можеш ни ограби, макар да късаш миг след миг.

Ний знаем болка, знаем радост — родени сме с родилен вик.

 

В нас бий сърце, а не машина. И носим името Човек.

Родени сме да сътворим от миговете кратки — век!