Стефан Епитропов
Пролетен сок

Сякаш съм надникнал в сътворение.

Стъпвам тихо между облаци от цвят,

за да не прекъсна тихото жужене

и роенето на този дивен свят.

 

Крача бавно в белите сияния.

До сърцето ми достига сок тръпчив,

сок — началото на всяко съзидание

и на чудото да дишаш, да си жив.

 

И не смея аз да проговоря

под красивия и нежен свод —

нека сокът да расте на воля,

нека се превръща в сладък плод…

 

Мислех си, че всички тайни зная,

но сред цветове, пчели, жужене

аз стоя незнаещ и замаян,

както се стои пред сътворение…