Стефан Епитропов
Обезлистени дървета

Дърветата са тъжни, обезлистени,

просторът е оловен и студен.

И хората вървят замислени,

потънали във мръкващия ден.

 

Но аз, очи притворил, виждам още

морето на зелената трева.

Усещам мириса на летни нощи

и чувам шепота на влюбени слова.

 

И мисля пак за листите зелени,

окапали по синури, край глъхнал път.

Макар че покрай тях е вече тление,

но те все още на живот дъхтят…

 

Животът в тленното живее само.

От тленното избликва всеки зов.

Без него нямаше да има: „Мамо!“…

Ни пориви, ни болка, ни любов.

 

Да, всичко скъпо нам е тленно.

Да, тленни сме и ние: аз и ти!

Без тленното ще бъде тъй студено,

студено ще е слънцето дори…

 

И благославям всичко туй, което

на хората дарява тленността,

възпявано от птици и поети

и сливащо се с вечността!…