Стефан Епитропов
Игра

Небето беше свъсено, мъгливо.

Бях мрачен, на света сърдит.

Дочух как малчуган крещи щастливо:

„Улучих те! Застрелян си! Убит!“

 

Потръпнах аз и болка сви сърцето…

Потъвах във снега от тиха скръб.

И както крачех бавно сред момчетата,

в миг снежна топка ме удари в гръб.

 

И кипна възмущение в гърдите

от този детски невъзпитан нрав…

Но само щом си срещнахме очите,

стопи се мигом бурният ми гняв.

 

В очите им видях усмивка детска.

Припомних си, че бях и аз дете…

И парна ме в гърдите кръв гореща:

аз вече бях със топка във ръце.

 

И в утрината, още много тиха,

нададоха децата боен вик.

Срещу „врага“ си бързо се сплотиха:

градушка топки ме обсипа в миг…

 

Небето светна — стана мило, ведро…

Деца, благодаря за този ден!

О, вие ми го подарихте щедро.

Предавам се! Щастлив съм! Победен!…