Стефан Епитропов
Единение

Той беше дребен, сух, но сякаш бе от камък.

С коса, с мотика, с плуг — работеше за двама.

 

А беше едра тя, с очи наивни, сини.

До него цял живот работеше за трима.

 

Погледнеш отстрани — май смешни ти изглеждат:

когато му приказва, тя малко се навежда.

 

Без никаква любов той взе я от Балкана.

Но вярно я избра — добра жена му стана.

 

Отгледаха деца, ядосваха се много:

все някаква беда, все някаква тревога.

 

Превърта се живот и дните се изтичат —

без думата „Любов“, без думата „обичам“.

 

Животът бе за тях това — да се живее.

Тъй просто песента на птицата се лее.

 

И многото тегла, изпитали главите им,

превърнаха във сплав сърцата и душите им.

 

„Брей! Случих на късмет“ — той мислеше за нея.

Тя мислеше: „Без него как можех да живея!“

 

И виждаш: две души — но те в едно са вплетени.

Едно сърце, душа — във вечността понесени…