Стефан Епитропов
Балада за благодарността

Притекох се, бързо спасих глухонемия.

Отместих го, път на колите да стори.

А той за благодарност, без извинение

слуха ми открадна и ме събори…

 

Слепият чукаше с бастун по оградата,

но на бордюра се спря като пред бездна.

С ръка го преведох, а той за награда

ограби очите ми и с тях изчезна…

 

Изправих сакатия, затънал в локва.

Той с благодарност ми стисна ръката.

Но мигом с бастун ме удари жестоко,

открадна краката ми и с тях избяга…

 

И вече глух, и сляп, и сакат — окаян,

аз плача от скръб на тъмната улица.

Подхвърлят ми хората по някой залък

и аз го споделям с братята кучета…