Кристин Хана
Славея (5)

Глава 5

Правителство ги бе излъгало. То не спираше да ги уверява, че линията „Мажино“ няма да позволи на германците да влязат във Франция.

Лъжи.

Нито бетонът, нито стоманата, нито френските войници успяха да спрат марша на Хитлеровата войска и членовете на правителството побягнаха от Париж като крадци в нощта. Разправяха, че били в Тур, чертаели стратегии, но каква полза от всички стратегии, когато Париж бе превзет от врага?

— Готова ли си?

— Няма да замина, папа. Вече ти го казах.

Тя беше облечена за път — както той бе пожелал — в лятна червена рокля на точки и ниски обувки.

— Няма да водим отново този разговор, Изабел. Семейство Хумберт всеки момент ще бъдат тук, за да те вземат. Те ще те заведат до Тур. От там ще разчитам на твоята съобразителност и сръчност да стигнеш до къщата на сестра си. Господ е свидетел, че винаги си била веща в бягството.

— Значи, ме изхвърляш. Отново.

— Достатъчно приказки, Изабел. Съпругът на сестра ти е на фронта. Тя е сама с дъщеря си. Ще направиш това, което ти казвам. Ще напуснеш Париж.

Знаеше ли той колко я нараняваше поведението му? Интересуваше ли го?

— Никога не те е било грижа за Виан или мен. А и тя не ме иска повече от теб.

— Заминаваш — отсече той.

— Искам да остана и да се боря, папа. Като Едит Кавел.

Той завъртя очи.

— Помниш ли как е умряла тя? Екзекутирана от германците.

— Папа, моля те.

— Достатъчно. Аз съм видял на какво са способни те, Изабел. Ти не си.

— Ако е толкова ужасно, ти би трябвало да дойдеш с мен.

— И да оставя апартамента и книжарницата? — Той я сграбчи за ръката и я повлече навън от апартамента, надолу по стълбите; сламената й шапка и куфарът се удряха в стената, дъхът й излизаше на пресекулки.

Най-после баща й отвори входната врата и я издърпа на Авеню дьо ла Бурдоне.

Хаос. Прахоляк. Тълпи. Улицата приличаше на огромен човешки дракон, промъкващ се бавно напред, сред облаци прах и надути клаксони; хората крещяха за помощ, бебета плачеха, а въздухът беше пропит с тежката миризма на пот.

Натоварените с кашони и куфари автомобили бяха задръстили платното. Хората бяха взели всичко, което им бе попаднало — двуколки и велосипеди, дори детски колички.

Онези, които не бяха успели да намерят или не можеха да си позволят бензин и автомобил или велосипед, вървяха пеша. Стотици — хиляди — жени и деца, хванати за ръце, се влачеха напред, помъкнали колкото можеха да носят. Куфари, кошници за пикник, домашни любимци.

Най-възрастните и най-малките вече изоставаха.

Изабел не искаше да се присъедини към тази безнадеждна тълпа от жени, деца и старци. Докато младите мъже отсъстваха — умираха заради тях на фронта — техните семейства заминаваха на юг или на запад, макар че, наистина, какво ги караше да мислят, че там ще бъдат в безопасност? Войските на Хитлер вече бяха прегазили Полша, Белгия и Чехословакия.

Тълпата ги погълна.

Изабел вървеше зад баща си.

— Аз мога да бъда полезна. Моля те. Ще стана медицинска сестра или ще карам линейка. Мога да правя превръзки или дори да зашивам рани.

Бибип, изсвири клаксон до тях.

Баща й погледна покрай нея и тя видя как по лицето му се разля облекчение. Познаваше това изражение: то означаваше, че ще се отърве от нея. Отново.

— Те са тук — рече той.

— Не ме отпращай — промълви тя. — Моля те.

Той я избута през тълпата към мястото, където беше паркиран прашен черен автомобил. Към покрива му беше привързан хлътнал, изцапан матрак, заедно с комплект въдици и заешка клетка със заек вътре. Багажникът бе отворен, но също беше завързан с въже; вътре видя натъпкани кошници, куфари и лампи.

Мосю Хумберт седеше на шофьорската седалка, бледите му дебели пръсти стискаха волана, сякаш автомобилът беше кон, който всеки миг можеше да препусне напред. Той беше тлъст мъж, който прекарваше дните си в месарницата близо до книжарницата на папа. Съпругата му Патрисия беше яка жена с двойна брадичка, каквито човек често можеше да види в провинцията. Тя пушеше цигара и се взираше през прозореца, сякаш не можеше да повярва на това, което виждаше.

Мосю Хумберт смъкна стъклото на прозореца и подаде глава.

— Здравей, Жулиен. Тя готова ли е?

Папа кимна.

— Готова е. Merci, Едуар.

Патрисия се наведе, за да говори с папа през отворения прозорец.

— Ние отиваме само до Орлеан. И тя ще трябва да си плати частта от бензина.

— Разбира се.

Изабел не можеше да замине. Това беше проява на страхливост. Погрешно.

— Папа…

— Au revoir^[1] — рече той достатъчно твърдо, за да й напомни, че няма избор. Кимна към колата и тя пристъпи сковано към нея.

Девойката отвори задната врата и видя три малки мърляви момичета, притиснати едно до друго, да дъвчат соленки и да отпиват вода от бутилки, докато играеха с куклите си. Последното, което искаше, беше да седне при тях, но тя се набута вътре и си направи място сред тези непознати, от които се носеше едва доловимата миризма на сирене и салам, и затвори вратата.

Извъртя се на седалката и се втренчи в баща си през задния прозорец на колата. Погледът му задържа нейния; тя видя как устните му се извиха леко надолу; това беше единственият знак, че я е видял. Тълпата прииждаше около него като вода около скала, докато накрая всичко, което можеше да вижда, беше стената от размъкнати и мръсни непознати, напираща зад колата.

Изабел отново се обърна напред. Една млада жена се взря през прозореца в нея с подивели очи и разрошена коса, невръстно дете сучеше от гърдата й. Колата се движеше бавно, понякога напредваше само със сантиметри, понякога спираше задълго. Изабел наблюдаваше сънародниците си — сънародничките си — да се тътрят покрай нея, със замаяни изражения, ужасени и объркани. От време на време някоя от тях удряше по капака на двигателя или багажника, умолявайки за нещо. Те държаха прозорците вдигнати, въпреки задушаващата горещина в колата.

Отначало тя беше тъжна, че заминава, а после гневът й се разпали, стана по-жарък от въздуха в тази воняща кола. Изабел беше безкрайно уморена да гледат на нея като на предмет, от който винаги могат да се отърват. Отначало баща й я бе изоставил, а после Виан я беше отблъснала. Тя затвори очи, за да скрие сълзите, които не можеше да възпре. В тъмнината, която миришеше на салам, пот и дим, притисната до децата, които се караха до нея, тя си припомни първия път, когато я отпратиха.

Дългото пътуване с влака… Изабел бе натикана до Виан, която през цялото време подсмърчаше и плачеше или се преструваше, че спи.

А после мадам, която сведе дългия си гърбав нос към нея и рече: Те няма да са проблем.

Въпреки че беше малка — само на четири — Изабел смяташе, че вече е научила какво означава самота, но беше грешала. За трите години, които прекара в „Дьо Жарден“, тя поне имаше сестра, макар че Виан вечно отсъстваше. Изабел си спомняше как надничаше през прозореца на горния етаж, за да наблюдава отдалеч Виан и приятелите й, молейки се да си спомнят за нея, да я извикат при тях, а когато Виан се омъжи и уволни мадам Дум^[2] (разбира се, това не беше истинското й име, но беше много вярно), Изабел повярва, че е част от семейството. Но не задълго. Когато Виан пометна, за Изабел вече нямаше място в техния дом. Три седмици по-късно — на седем години — тя вече бе изпратена в първия интернат. Тогава научи какво означава истинската самота.

— Ти. Изабел. Носиш ли храна? — попита Патрисия.

Беше се извърнала на седалката и се взираше в Изабел.

— Не.

— Вино?

— Нося пари, дрехи и книги.

— Книги — изсумтя Патрисия презрително и се извърна напред. — Те ще са ти от голяма полза.

Изабел отново зарея поглед през прозореца. Какви други грешки вече беше направила?

* * *

Изминаха часове. Автомобилът агонизиращо бавно пъплеше на юг. Изабел беше благодарна на прахта. Тя покриваше прозореца и скриваше мрачната, ужасяваща, потискаща действителност.

Хора. Навсякъде. Пред тях, зад тях, до тях; тълпата беше толкова гъста, че автомобилът можеше да се придвижва само със сантиметри, като постоянно спираше и потегляше. Беше все едно да караш през рояк пчели, който се разделяше само за секунда и отново се сгъстяваше. Слънцето жулеше безмилостно. То превръщаше вътрешността на колата в печка, изпиваше силите на жените отвън, които се влачеха към… какво? Никой не знаеше какво точно се случва зад тях, нито къде пред тях е сигурността.

— Merde — промърмори мосю Хумберт.

— Мосю Хумберт — смъмри го строго Патрисия. — Децата.

Една възрастна жена удари по капака на колата, докато се тътрузеше край тях.

— Е, това е то, мадам Хумберт — обяви той. — Бензинът свърши.

Патрисия го погледна като цапната с мокър парцал.

— Какво?

— Спирах при всяка възможност на пътя. Знаеш, че беше така. Повече нямаме бензин и няма откъде да купим.

— Но… ами… какво ще правим?

— Ще намерим място, където да спрем. Може би ще успея да убедя брат ми да дойде и да ни вземе. — Хумберт отвори вратата на автомобила, внимавайки да не удари някой от хората, точещи се покрай колата, и излезе на прашното шосе. — Виж. Ето там. Етамп не е много далеч. Ще наемем стая в някой хотел, ще хапнем и на сутринта всичко ще ни се струва по-добре.

Изабел се изправи на седалката. Сигурно бе заспала и бе пропуснала нещо. Нима просто щяха да зарежат автомобила?

— Смятате, че можем да стигнем пеша до Тур?

Патрисия се извърна на седалката. Изглеждаше изтощена и сгорещена, също както се чувстваше Изабел.

— Може би една от книгите ти ще ти помогне. Със сигурност те са по-мъдър избор, отколкото хляб и вода. Хайде, момичета, слизайте от колата.

Изабел посегна към куфара в краката си. Беше се заклещил и трябваше да дръпне по-силно, за да го извади. С решително ръмжене най-сетне успя да го освободи, отвори вратата на колата и слезе.

Тутакси бе заобиколена от хора, които я блъскаха, бутаха и ругаеха.

Някой се опита да издърпа куфара от ръката й. Но тя се пребори за него. Докато го притискаше към гърдите си, една жена мина покрай нея, бутайки велосипед, натоварен с вещи. Жената се втренчи отчаяно в Изабел, в тъмните й очи се четеше безкрайна изнемога.

Някой се блъсна в Изабел; тя политна напред и едва не падна. Само стената от тела пред нея я спаси да не се строполи на колене в прахоляка и мръсотията. Чу човека до нея да се извинява и тъкмо се канеше да отвърне, когато си спомни за семейство Хумберт. Проправи си път през тълпата, заобикаляйки колата от другата страна и изкрещя:

— Мосю Хумберт!

Никой не откликна, чуваше се само неспирният тропот на човешки крака по шосето.

Тя извика името на Патрисия, но викът й се изгуби сред глухия тътен на безброй нозе и автомобилни гуми, скърцащи в прахта. Хора я бутаха, докато я задминаваха. Ако паднеше на колене, щяха да я смачкат и да умре тук, сама сред сънародниците си.

Стиснала гладката кожена дръжка на куфара, тя се присъедини към марша на множеството към Етамп.

Когато часове по-късно нощта настъпи, Изабел още продължаваше да върви. Краката я боляха; пришки прогаряха стъпалата й с всяка стъпка. Острите малки лакти на глада я мушкаха неспирно, но какво можеше да стори? Беше се подготвила да отиде при сестра си, а не за това масово изселение. Носеше любимата си „Мадам Бовари“ и книгата, която всички четяха — „Отнесени от вихъра“ — и малко дрехи; никаква храна, нито вода. Смяташе, че цялото пътуване ще продължи няколко часа. Със сигурност не очакваше, че ще се наложи да върви пеша до Кариво.

Спря върху малко възвишение. На лунната светлина се виждаха хилядите хора, които се движеха до нея, пред нея, зад нея; блъскаха я, бутаха я, лашкаха я напред, накрая нямаше друг избор, освен да се препъва заедно с тях. Още стотици бяха избрали този склон, за да отдъхнат. Жени и деца се бяха скупчили край пътя, в канавките, в полетата и деретата.

Прашният път бе задръстен от счупени автомобили и вещи; забравени, разпръснати, стъпкани, прекалено тежки за носене. Жени и деца лежаха, преплели тела в тревата, под дърветата или покрай канавките, заспали прегърнати.

Изабел спря, изтощена до смърт, в покрайнините на Етамп. Тълпата се бе разляла пред нея, устремена като поток по шосето към града.

Тогава тя го осъзна.

Нямаше да има къде да отседне, нито да се нахрани в Етамп. Бежанците, които бяха пристигнали преди нея, вече бяха опустошили града като нашествие на скакалци, изкупувайки всяка храна по рафтовете на магазините. Нямаше да има свободна стая. Парите й бяха безполезни.

Какво да прави?

Да се запъти на югозапад, към Тур и Кариво. Какво друго й оставаше? Като момиче, тя бе изучавала картите на този район, докато планираше поредното си бягство в Париж. Познаваше околността, само ако можеше да се съсредоточи и да помисли.

Отдели се от тълпата и се насочи към няколкото сиви каменни сгради в далечината, осветени от лунните лъчи, като внимателно избираше пътя си през долината. Край нея хората бяха насядали в тревата или спяха върху одеяла. Изабел чуваше движенията им, шепота им. Стотици хора. Хиляди. В другия край на полето откри пътека, която се виеше на юг покрай ниска каменна ограда. Изабел пое по нея и не след дълго се озова сама. Тя спря и се остави на самотата да я обземе, да я успокои. После отново закрачи. След около километър и половина пътеката я изведе до горичка от тънки, източени дървета.

Беше навлязла навътре в гората — опитвайки се да не обръща внимание на болката в пръстите на краката, на спазмите в стомаха, на пресъхналото гърло — когато усети миризмата на дим.

И печено месо. Гладът бе сломил твърдостта й и я бе направил небрежна. Тя видя оранжевото сияние на огън и се запъти към него. В последната минута осъзна опасността и спря. Под краката й изпука клонка.

— Може да се приближиш — изрече мъжки глас. — Движиш се като слон през гората.

Изабел застина. Знаеше, че е постъпила глупаво. Тя бе само момиче и можеше да я дебне опасност.

— Ако исках да те убия, вече щеше да си мъртва.

Това определено беше вярно. Той можеше да я нападне в тъмното и да й пререже гърлото. Бе проявила нехайство, сляпа и глуха за всичко, освен за мъчителното стъргане в празния й стомах и уханието на печено месо.

— Можеш да ми вярваш.

Тя се втренчи в мрака, опитвайки се да различи мъжа. Не успя.

— Нищо не ти пречи да кажеш това, дори да не е истина.

Разнесе се смях.

— Oui. А сега ела тук. Един заек се пече на огъня.

Тя последва светлината на пламъците, хвърлящи отблясъци върху каменистото дере и възвишението. Трите ствола на дърветата около нея изглеждаха сребристи на лунната светлина. Движеше се предпазливо, готова всеки миг да побегне. Спря при последното дърво между нея и огъня.

Млад мъж седеше край огъня, облегнал гръб на грубия ствол, единият му крак бе изпънат, а другият — сгънат в коляното. Навярно беше само няколко години по-голям от Изабел.

Беше трудно да различи чертите му на фона на оранжевите отблясъци. Имаше дълга, права черна коса, явно невиждала скоро гребен и сапун, а дрехите му бяха толкова дрипави, осеяни с кръпки, че й напомниха на бежанците от войната, които неотдавна се влачеха по улиците на Париж, скътали цигари, хартия и празни бутилки, умолявайки за малко пари или помощ. Лицето му имаше бледия, нездравословен вид на човек, който никога не знаеше откъде ще му падне нещо за ядене.

И въпреки това й предлагаше храна.

— Надявам се, че си джентълмен — каза Изабел от мястото си в тъмното.

Той се засмя.

— Сигурен съм, че се надяваш.

Тя пристъпи в кръга от светлина, хвърляна от огъня.

— Седни — подкани я мъжът.

Изабел седна срещу него в тревата. Той се наведе над пламъците и й подаде бутилка вино. Тя отпи толкова дълга глътка, че той се засмя, когато му върна бутилката и избърса виното от брадичката си.

— Какъв красив пияница се оказа.

Тя нямаше представа как да му отвърне.

Той се усмихна.

— Гаетан Дюбоа. Приятелите ме наричат Гает.

— Изабел Росиньол.

— А, славей.

Тя сви рамене. Не й казваше нищо ново. Фамилията й означаваше „славей“. Маман наричаше Виан и Изабел нейните славейчета и ги целуваше за лека нощ. Това беше един от малкото спомени на Изабел от нея.

— Защо си напуснал Париж? Мъж като теб би трябвало да остане и да се сражава.

— Те отвориха вратите на затворите. Очевидно е по-добре да се бием за Франция, отколкото да седим зад решетките, когато германците нахлуват.

— Ти си бил в затвора?

— Това плаши ли те?

— Не. Просто… е неочаквано.

— Би трябвало да се страхуваш — заяви той и отметна няколко прави кичура коса от лицето си. — Както и да е, с мен си в безопасност. Умът ми е зает с други мисли. Ще отида да видя как са маман и сестра ми, а после ще намеря военна част, в която да постъпя. Ще убия колкото може повече от онези копелета.

— Ти си щастливец — въздъхна тя.

Защо в този свят за мъжете е толкова лесно да правят каквото искат, а за жените толкова трудно?

— Ела с мен.

Изабел не беше толкова наивна, че да му повярва.

— Предлагаш ми го само защото съм хубава и си мислиш, че накрая ще спя с теб — рече тя.

Мъжът се втренчи в нея през огъня. Той съскаше и пукаше, докато мазнината капеше в пламъците. Отпи дълга глътка от виното и й подаде бутилката. Близо до пламъците ръцете им се докоснаха, леко бръсване на кожа о кожа.

— Мога да те имам още сега, ако го исках.

— Но не доброволно — промълви тя и преглътна с усилие, неспособна да отвърне поглед.

— Доброволно — каза той по начин, който накара кожата й да настръхне и дишането й да се учести. — Но не това имах предвид. Или казах. Предложих ти да дойдеш да се биеш с мен.

Изабел почувства нещо толкова ново и непознато, че не можа съвсем да го определи. Знаеше, че е красива. Хората постоянно й го казваха. Беше видяла как я зяпат мъжете с неприкрито желание, хвалейки косата, зелените й очи или пълните й чувствени устни; как гледаха гърдите й. Беше виждала също и как красотата й се отразява в очите на жените, момичетата в училище не искаха тя да стои близо до момчетата, които харесваха, и я заклеймяваха като високомерна и дръзка още преди да е произнесла и една дума.

Красотата й беше още един начин да я омаловажават, да не забелязват същността й. Тя беше свикнала да получава внимание по други начини. И не беше съвсем наивна, що се отнасяше до страстта. Нима добрите монахини от „Сестрите на свети Франциск“ не я изключиха, задето бе целунала едно момче по време на литургия?

Но това беше различно.

Той виждаше красотата й, дори в полумрака, Изабел го усещаше, но тя не го интересуваше. Или беше това, или беше достатъчно умен, за да разбере, че тя искаше да предложи на света много повече от едно хубавко личице.

— Мога да направя нещо, което има значение — промълви девойката тихо.

— Разбира се, че можеш. Аз мога да те науча как да боравиш с пистолет и нож.

— Трябва да отида в Кариво и да се уверя, че сестра ми е добре. Съпругът й е на фронта.

Той я погледна през огъня, изражението му беше напрегнато.

— Ще видим сестра ти в Кариво и майка ми в Поатие, а после ще се присъединим към воюващите.

От устата му прозвуча като приключение, не по-различно от това да се присъединиш към някоя циркова трупа, сякаш междувременно ще се забавляват, докато гледат мъже, които гълтат ножове, и дебели жени с бради.

Точно това бе търсила тя през целия си живот.

— В такъв случай имаме план — заяви Изабел, неспособна да сдържи усмивката си.