Кристин Хана
Славея (31)

Глава 31

6 май 1995

Портланд, Орегон

— Аз бягам от дома си — казвам на младата жена, седяща до мен.

Тя имаше коса с цвета на захарен памук и повече татуировки, отколкото рокер от „Ангелите на ада“, но е сама като мен на това летище, пълно със заети хора. Името й, както научих, беше Фелисия. През изминалите два часа — след като обявиха, че полетът ми закъснява — ние се сприятелихме, както често се случва с хората, когато пътуват. Стана съвсем непринудено. Тя ме видя да си хапвам от ужасните пържени картофки, които американците обичат, а аз я забелязах, че ме наблюдава. Очевидно беше гладна. Естествено, аз я повиках и й предложих да й купя нещо за ядене. Една майка винаги остава майка.

— Или може би най-после се завръщам у дома след всички години на бягство. Понякога е трудно да определиш кое е истината.

— Аз също бягам — отвръща тя, сърбайки сока от картонена чаша с големината на кутия за обувки, който й бях купила. — Ако Париж не е достатъчно далеч, следващата ми спирка е Антарктида.

Въпреки безбройните халки по лицето й и предизвикателните татуировки аз чувствам странна връзка с нея, като към събрат по съдба. И двете сме бегълки.

— Аз съм болна — заявявам, изненадвайки себе си с признанието.

— От нещо като херпес зостер? Леля имаше. Беше отвратително.

— Не, от нещо като рак.

— О. — Гъл. Гъл. — Тогава защо отиваш в Париж? Не трябва ли да ти правят нещо, като например химиотерапия?

Понечвам да й отговоря (не, за мен няма лечение, приключих с това), когато осъзнавам въпроса й. Защо отиваш в Париж? И замълчавам.

— Разбирам. Ти умираш. — Тя разклаща голямата чаша, така че ледените кубчета издрънчават. — Приключила си с опитите. Изгубила си надежда и всичко останало.

— Какво, по дяволите?

Аз съм толкова потънала в мисли — заради неочакваната безцеремонност на заявлението й (ти умираш), че ми е нужна минута, за да осъзная, че гласът принадлежи на Жулиен. Вдигам глава към сина си. Той е облечен в тъмносиньо копринено спортно сако, което му подарих тази година за Коледа, и модерни тъмни, протъркани дънки. Косата му е разрошена и през рамо е преметнал малък черен кожен сак. Не изглежда щастлив.

— Париж ли, мамо?

„Качването на пътниците за полет номер 605 на «Еър Франс» ще започне след пет минути.“

— Това сме ние — казва Фелисия.

Знам какво си мисли синът ми. Като момче все ме молеше да го заведа в Париж. Искаше да види местата, за които му разказвах, докато го приспивах — искаше да знае какво изпитва човек, когато се разхожда покрай Сена през нощта или купува предмети на изкуството на площад „Де Вож“, или седи на пейката в градините на „Тюйлери“ и похапва хрупкав, топящ се в устата френски макарон от „Ладюре“. Аз отказвах на всяка молба с простия отговор: Сега съм американка и мястото ми е тук.

„Молим всички, които пътуват с деца под две години или тези, които се нуждаят от повече време, и пътниците от първа класа…“

Ставам и вдигам дръжката на куфара на колелца.

— Това се отнася за мен.

Жулиен застава директно пред мен, блокирайки достъпа ми към изхода.

— Отиваш в Париж толкова внезапно, при това сама?

— Беше решение в последната минута. Какво пък, по дяволите, и тям подобни. — Дарявам го с най-милата си усмивка, която успявам да докарам при тези обстоятелства. Наранявам чувствата му, което никога не съм искала.

— Заради онази покана — казва той. — И истината, която никога не ми каза.

Защо казах това по телефона?

— В твоите уста всичко звучи толкова драматично — махвам с кокалестата си ръка. — А всъщност не е. А сега трябва да се качвам на борда. Ще ти се обадя…

— Няма нужда. Идвам с теб.

Внезапно съзирам в него хирурга, мъжа, който е свикнал да вижда през кръвта и костите, за да открие счупеното.

Фелисия мята през рамо камуфлажната си раница, хвърля празната чаша в кошчето, тя се удря в отвора и тупва вътре.

— Дотук с бягството, пич.

Не знам кое чувство надделява — облекчението или разочарованието.

— До мен ли ще седиш?

— Когато купувам билет в последната минута? Не.

Стисвам дръжката на куфара на колелца и се отправям към привлекателната млада жена в униформа в синьо и бяло. Тя взема бордната ми карта, пожелава ми приятен полет, а аз кимам разсеяно и продължавам да вървя.

Ескалаторът в коридора от летището до самолета ме повлича напред. Внезапно изпитвам лека клаустрофобия. Не мога да си поема дъх, не мога да издърпам черните колеца на куфара през металния праг на самолета.

— Тук съм, мамо — изрича тихо Жулиен, взема куфара ми и го пренася с лекота през препятствието. Звукът на гласа му ми напомня, че аз съм майка, а майките не могат да си позволят лукса да се сринат пред децата си, дори когато се страхуват, дори когато децата им вече са възрастни хора.

Стюардесата ме поглежда и прави красноречива физиономия от типа: ето една старица, която се нуждае от помощ. Там, където живея сега, в онази кутия за обувки, пълна с клечки за уши, в каквито старите хора се превръщат, се научих да ги разпознавам. Обикновено това ми е неприятно, кара ме да изправя гръб и да бутна настрани младока, който е сигурен, че не мога да се оправя сама в този свят, но в момента съм уморена и изплашена и малко помощ не ми се струва чак толкова лошо нещо. Позволявам й да ми помогне да се настаня на моята седалка до прозореца във втората редица на борда. Проявих разточителство и си купих билет в първа класа. Защо не? Вече не виждам основателна причина да пестя парите.

— Благодаря ви — казвам на стюардесата и се отпускам на седалката. Синът ми е следващият пътник, който се качва в самолета. Когато се усмихва на стюардесата, чувам лека въздишка и си казвам: разбира се. Жените се прехласват по Жулиен, откакто гласът му започна да мутира.

— Двамата заедно ли пътувате? — пита тя и аз знам, че му пише отличен, задето е толкова добър син.

Жулиен я дарява с още една от усмивките си, които могат да разтопят и лед.

— Да, но не можахме да намерим места едно до друго. Аз съм на три редици зад нея. — Той й подава бордната си карта.

— О, сигурна съм, че мога да реша този проблем — заявява тя, докато Жулиен подрежда куфара и сака си в багажника над моята седалка.

Аз се втренчвам през прозореца, очаквайки да видя върху пистата суетящи се мъже и жени в оранжеви жилетки, размахващи ръце и разтоварващи куфари, но виждам само ручейчетата вода, които се стичат по плексигласовия илюминатор и преплитат сребристи нишки в отражението ми; собствените ми очи се взират в мен.

— Благодаря ви много — чувам Жулиен да казва, после той сяда до мен и закопчава предпазния колан през кръста си.

— И така — подема той след дълга пауза, през която пътниците се нижат покрай нас в строен поток и привлекателната стюардеса (която е вчесала косата си и е освежила грима си) ни предлага шампанско. — Поканата.

Въздъхвам.

— Поканата. — Да. Това е началото на всичко. Или краят, зависи от гледната точка. — Това е среща. В Париж.

— Не разбирам — казва той.

— Не биваше да разбираш.

Той се пресяга за ръката ми. Толкова е естествено и успокояващо това негово лековито докосване.

В лицето му виждам целия си живот. Виждам бебето, което се появи на бял свят дълго след като вече се бях отказала… и частица от онази красота, която някога притежавах. Виждам… моя живот в очите му.

— Знам, че има нещо, което искаш да ми кажеш, и каквото и да е то, е трудно за теб. Просто започни от началото.

При тези негови думи не мога да сдържа усмивката си. Той е истински американец, този мой син. Мисли, че животът може да бъде сведен до приказка, която има начало и край. Той не знае нищо за тази саможертва, която веднъж направена, не може да бъде нито изцяло забравена, нито напълно превъзмогната. И как би могъл? Аз го предпазвах от всичко това.

Въпреки това. Аз съм тук, на този самолет, отнасящ ме към дома, и имам възможността да направя различен избор от онзи, който направих, когато болката беше прясна, а бъдещето, основано на миналото, изглеждаше невъзможно.

— По-късно — казвам и този път наистина го мисля. Ще му разкажа историята на моята война и историята на моята сестра. Разбира се, не цялата, ще спестя най-лошото, но ще споделя основното. Достатъчно, за да опознае синът ми една по-вярна моя версия. — Макар и не тук. Изтощена съм. — Облягам се на широката седалка на креслото в първа класа и затварям очи.

Как мога да започна от началото, когато мога да мисля единствено за края?