Кристин Хана
Славея (25)

Глава 25

Облечена в черно, Изабел се прокрадваше по пустите улици на Кариво. Русата й коса бе покрита. Комендантският час бе минал. Бледата луна хвърляше за кратко оскъдна светлина върху неравния калдъръм, но през повечето време бе закрита от облаците.

Тя се ослушваше за шум от стъпки и двигатели на камиони и застиваше, щом го чуеше. В покрайнините на града се изкачи върху хълма, покрит с рози без бодли, и се свлече в мокрото, черно, окосено поле. Беше изминала половината път до мястото на срещата си, когато три самолета забучаха над главата й, толкова ниско в небето, че дърветата се огънаха и земята потрепери. Разнесоха се картечни откоси — фойерверк от звуци и светлина.

По-малкият самолет направи вираж и се отклони. Тя видя американските отличителни знаци под едното му крило, когато се наклони вляво и се издигна. Миг по-късно чу свистенето на бомби — нечовешки, пронизващ вой — и нещо експлодира.

Летището. Те го бомбардираха.

Самолетите отново избучаха над главата й. Последва нов картечен огън и американският самолет беше улучен. Изви се дим. Ужасяващото свистене изпълни нощта; самолетът се понесе към земята, завъртя се, крилата му уловиха лунната светлина, отразиха я.

Той се разби с гръм, достатъчно силен, за да разтърси костите й и земята под краката й; стоманата се заби в пръстта, изригна вулкан от метал и откъснати коренища. Сваленият самолет бе профучал през гората, прекършвайки дърветата, сякаш бяха кибритени клечки. Миризмата на дим беше задушаваща, после се разнесе едно гръмко бум! И самолетът избухна в пламъци.

В небето се появи парашут, залюля се напред-назад, а мъжът, появил се под него, заприлича на запетайка.

Изабел хукна през тревата към горящите дървета. Пушекът лютеше в очите й.

Къде беше той?

Зърна нещо бяло и затича натам.

Парашутът лежеше скупчен върху покритата с шубраци земя, с привързания пилот към него.

Изабел чу гласове — не бяха много надалеч — и хрущене на човешки стъпки. Помоли се на Бог да са нейните колеги, идващи на срещата, но нямаше начин да знае. Нацистите бяха заети на летището, но нямаше да е задълго.

Спусна се на колене, разкопча ремъците, освободи въжетата и събра парашута на топка. Изтича с него толкова надалеч, колкото дръзна, и се постара да го зарови по-надълбоко под купчина опадали листа. После се върна отново тичешком при пилота, грабна го за китките и го повлече навътре в гората.

— Трябва да пазиш тишина. Разбираш ли ме? Ще се върна, но сега трябва да лежиш неподвижно и да не вдигаш шум.

— Можеш… да се обзаложиш — отвърна той с едва доловим шепот.

Изабел го покри с шума и клони, но когато се изправи, видя отпечатъците от стъпките си в калта, вече пълни с черна вода и дългата диря до тук от мястото, откъдето го бе влачила. Черният пушек се извиваше около нея, поглъщаше я. Огънят приближаваше, разгаряше се все по-ярко.

— Merde — промърмори тя.

Разнесоха се гласове. Хора крещяха.

Тя се опита да избърше ръцете си, но калта бе полепнала навсякъде по нея.

Три фигури се появиха откъм дърветата, приближавайки към нея.

— Изабел — раздаде се мъжки глас. — Ти ли си?

Проблесна лъч на фенерче, разкривайки Анри и Дидие. И Гаетан.

— Намери ли пилота? — попита Анри.

Изабел кимна.

— Той е ранен.

В далечината залаяха кучета. Нацистите идваха.

Дидие се огледа зад тях.

— Нямаме много време.

— Няма да можем да стигнем до града — рече Анри.

Изабел взе мигновено решение.

— Знам едно място наблизо, където можем да го скрием.

* * *

— Идеята не е добра — поклати глава Гаетан.

— Побързайте — рече грубо Изабел. Вече бяха в хамбара на „Дьо Жарден“ и вратата се захлопна зад тях. Пилотът лежеше проснат в безсъзнание върху мръсния под, кръвта му бе изцапала палтото и ръкавиците на Дидие. — Избутайте колата напред.

Анри и Дидие избутаха Реното и после повдигнаха капака на пода. Той изскърца в знак на протест и издрънча върху калника на колата.

Изабел запали газената лампа, стисна я в едната си ръка и заслиза опипом по паянтовата стълба. Някои от провизиите, които бе оставила, бяха използвани.

Тя вдигна лампата.

— Донесете го.

Мъжете се спогледаха тревожно.

— Не съм сигурен за това — промърмори Анри.

— И какъв избор имаме? — тросна се Изабел. — А сега го доведете долу.

Гаетан и Анри пренесоха изпадналия в безсъзнание пилот в тъмното влажно мазе и го положиха върху матрака, който прошумоля под тежестта му.

Анри я стрелна с притеснен поглед. После се изкачи нагоре по стълбата и застана над тях.

— Идвай, Гаетан.

Гаетан извърна глава към Изабел.

— Ние ще преместим колата обратно на мястото й. Няма да можеш да излезеш от тук, докато не се върнем да те вземем. Ако нещо се случи с нас, никой няма да знае, че си тук. — Виждаше, че той иска да я докосне, а тя копнееше за това. Но двамата стояха там, отпуснали ръце покрай телата си. — Нацистите няма да спрат да търсят този пилот. Ако те заловят…

Изабел наклони брадичка, опитвайки се да прикрие страха си.

— Не позволявай да ме хванат.

— Да не би да мислиш, че не искам да си в безопасност?

— Знам, че искаш — рече тя тихо.

Преди той да отговори, отгоре се разнесе гласът на Анри:

— Хайде, Гаетан. Трябва да намерим лекар и да измислим как утре да ги изведем от тук.

Гаетан отстъпи назад. Сякаш целият свят се бе събрал в това малко пространство между тях.

— Когато се върнем, ще почукаме три пъти и ще свирнем, така че не ни застрелвай.

— Ще се опитам — отвърна тя.

Той замълча.

— Изабел…

Тя зачака, но той нямаше какво повече да каже, само името й, изречено със съжаление, което бе взаимно. Гаетан въздъхна, обърна се и се заизкачва по стълбата.

Миг по-късно капакът хлопна. Тя чу как дъските над главата й изпъшкаха, докато местеха Реното на мястото му.

И после настана тишина.

Изабел почувства как я обзема паника. Тя отново беше заключена в спалнята; мадам Дум затръшва вратата, превърта ключа в ключалката, като й казва да си затваря устата и да не моли за нищо.

Тя не можеше да се измъкне от тук, дори и да се наложи.

Престани. Успокой се. Знаеш, че това трябва да се направи. Отиде до лавицата, бутна настрани пушката на баща си и взе аптечката за първа помощ. След един оглед установи, че вътре има ножица, игла, конец, спирт, превръзки, хлороформ, таблетки „Бензедрин“ и лейкопласт.

Коленичи до пилота и остави лампата на пода до нея. Кръвта се бе просмукала в летателния му костюм и бяха нужни доста усилия, за да отлепи плата. Когато го стори, видя огромна зейнала дупка върху гърдите му и разбра, че нищо не можеше да направи.

Тя седна до него, взе ръката му и я държа, докато той пое последния си мъчителен дъх; после престана да диша. Устата му леко се отвори.

Изабел внимателно свали опознавателните знаци около врата му. Трябваше да се скрият. Втренчи се в тях.

— Лейтенант Кийт Джонсън — промълви на глас.

После духна пламъка на лампата и остана да седи в тъмнината с мъртвия мъж.

* * *

На следващата сутрин Виан се облече с дочен комбинезон и бархетната риза на Антоан, която бе скъсила и стеснила, за да й стане. Напоследък бе толкова отслабнала, че слабата й фигура се губеше в дрехата. Трябваше отново да я стесни. Последният колет за Антоан бе оставен на кухненския плот, готов да бъде изпратен.

Софи бе прекарала неспокойна нощ, затова Виан я остави да се наспи. Слезе долу да направи кафе и едва не се сблъска с капитан Бек, който кръстосваше всекидневната.

— О. Хер капитан. Извинете.

Той, изглежда, не я чу. Никога досега не го бе виждала толкова превъзбуден. Обикновено пригладената му с брилянтин коса сега не бе вчесана; един кичур падаше върху лицето му и той непрестанно ругаеше, докато го отмяташе. Беше с пистолет, който никога досега не бе носил в къщата.

Мина покрай нея, стиснал ръце в юмруци. Гневът бе изкривил красивото му лице, правейки го почти неузнаваем.

— Миналата нощ един самолет е паднал наблизо — изрече той, най-после извръщайки лице към нея. — Американски самолет. От онези, които наричат „Мустанг“.

— Мислех, че искате самолетите им да падат. Нали затова стреляте по тях?

— Цяла нощ претърсвахме, но не открихме пилота. Някой го укрива.

— Укрива го? О, съмнявам се в това. Най-вероятно е загинал.

— Тогава щяхме да намерим трупа, мадам. Намерихме парашута, но не и труп.

— Но кой би бил толкова глупав? — учуди се Виан. — Вие не… екзекутирате ли хора заради това?

— Незабавно.

Виан никога не го бе чувала да говори по този начин. Това я накара да се отдръпне и да си спомни камшика, който държеше в деня, когато Рашел и останалите евреи бяха депортирани.

— Простете лошите ми маниери, мадам. Но ние се държахме много добре с всички вас, а ето как ни се отплащат болшинството от французите. С лъжи, предателство и саботаж.

Ченето на Виан увисна от потрес.

Той я погледна, видя смаяното й изражение и се опита да се усмихне.

— Простете отново. Разбира се, нямах предвид вас. Комендантът ме обвинява, задето не сме открили пилота. Днес имам заповед да поправя грешката си. — Той отиде до входната врата и я отвори. — Ако не го сторя…

През отворената врата тя зърна сиво-зелени униформи, изпълващи двора. Войници.

— Приятен ден, мадам.

Виан го последва до прага.

— Затворете и заключете всички врати, мадам. Този пилот може да е отчаян. Не бихте желали да нахлуе в дома ви.

Виан кимна сковано.

Бек се присъедини към войниците и застана начело. Кучетата лаеха шумно, опъваха каишките напред, душеха земята около разрушената стена.

Виан погледна към хълма и видя, че вратата на хамбара е леко открехната.

— Хер капитан! — извика тя.

Капитанът спря; както и хората му. Озъбените кучета опънаха каишките.

В този миг тя си помисли за Рашел. Точно там щеше да се скрие Рашел, ако е избягала.

— Н-нищо, хер капитан — извика отново тя.

Той кимна кратко и поведе хората си нагоре по шосето.

Виан нахлузи ботушите, оставени до вратата. Веднага щом войниците изчезнаха от поглед, тя забърза нагоре по хълма към хамбара. В бързината се подхлъзна два пъти в мократа трева и едва не падна. В последната минута успя да запази равновесие, пое дълбоко дъх и отвори широко вратата.

Веднага забеляза, че колата е била местена.

— Идвам, Рашел! — извика тя. Премести скоростния лост на нулево положение и избута колата, докато се откри капакът на пода. Клекна, пипнешком намери плоската метална дръжка и го вдигна. Когато капакът се изправи достатъчно високо, тя го остави да се блъсне в калника на колата.

Взе фенера, запали го и се взря в тъмното мазе.

— Раш?

— Върви си, Виан. ВЕДНАГА.

— Изабел? — Виан заслиза по стълбата. — Изабел, какво… — Стъпи на пода и се обърна. Фенерът се разлюля, разпръсвайки светлина.

Усмивката й помръкна. Дрехите на Изабел бяха покрити с кръв, русата й коса бе разрошена — цялата в листа и клони — а лицето й бе толкова издраскано, сякаш бе тичала през къпинак.

Но това не беше най-лошото.

— Пилотът — прошепна Виан, втренчена в мъжа, легнал върху безформения матрак. Гледката я изплаши толкова силно, че тя отстъпи назад и се блъсна в лавицата. Нещо издрънча на пода и се претърколи. — Онзи, когото търсят?

— Не биваше да слизаш тук долу.

— Аз ли не биваше да бъда тук? Глупачка такава! Знаеш ли какво ще направят с нас, ако го намерят тук? Как можа така да застрашиш дома ми?

— Съжалявам. Просто сложи капака обратно и върни колата на мястото й. Когато утре се събудиш, нас няма да ни има.

— Ти съжаляваш… — каза Виан. Гневът се надигна в гърдите й. Как смееше сестра й да постъпва така, да застрашава живота на Софи и нейния също? А сега и Ари бе тук, който все още не бе проумял защо трябва да бъде Даниел. — Заради теб ще убият всички ни. — Виан отстъпи назад към стълбата. Трябваше да се отдалечи колкото е възможно повече от този пилот… и от безразсъдната си егоистична сестра. — До утре сутринта да си заминала, Изабел. И повече не се връщай.

Изабел имаше наглостта да изглежда обидена.

— Но…

— Недей — сряза я Виан. — Приключих с извиненията към теб. Като момиче бях лоша към теб, когато маман умря, папа постоянно беше пиян, а мадам Дюма се отнасяше зле с теб. Всичко това е истина и аз копнеех да ти бъда по-добра сестра, но вече край. Ти си също толкова лекомислена и безразсъдна, каквато винаги си била, само че заради теб ще загинат хора. Не мога да ти позволя да излагаш на риск живота на Софи. Повече не се връщай. Не си добре дошла тук. Ако се върнеш, аз лично ще те издам. — След тези думи Виан се изкачи по стълбата и тресна капака върху пода.

* * *

Виан трябваше да е заета с нещо, за да не изпадне в пълна паника. Събуди децата, приготви им лека закуска и се зае с къщната работа.

След като обра и последните есенни зеленчуци, тя маринова краставички и тиквички за туршия и затвори няколко буркана с пюре от тиква. През цялото време не спираше да мисли за Изабел и пилота в хамбара.

Какво трябваше да направи? Въпросът я преследваше през целия ден, не й даваше мира. Всеки избор беше опасен. Очевидно трябваше да мълчи за пилота в хамбара. Мълчанието винаги беше по-безопасно.

Ами ако Бек, агентите на Гестапо и СС и техните кучета отидат сами в хамбара? Ако Бек открие летеца в имота, където той беше разквартируван, комендантът нямаше да е доволен. Бек щеше да бъде унизен.

Комендантът ме обвинява, задето не сме открили пилота.

Унизените мъже могат да бъдат опасни.

Може би трябваше да каже на Бек. Той беше добър човек. Беше се опитал да спаси Рашел. Беше уредил фалшиви документи на Ари. Изпращаше колетите на Виан до съпруга й.

Може би можеше да го убеди да отведе пилота и да не намесва Изабел. Пилотът щеше да бъде изпратен в лагер за военнопленници; това не беше толкова лошо.

Продължи да се терзае с тези въпроси по време на дългата вечеря и след като сложи децата да си легнат. Дори не се опита да заспи. Как можеше да спи, когато тя и семейството й бяха изложени на риск? Мисълта отново разпали гнева й към Изабел. В десет часа тя чу стъпки отпред, последвано от рязко чук-чук по вратата.

Тя остави дрехата, която кърпеше, и се изправи. Приглади назад косата от лицето си, отиде до вратата и отвори. Ръцете й трепереха толкова силно, че тя ги стисна в юмруци покрай тялото си.

— Хер капитан — посрещна го тя. — Закъсняхте. Да ви приготвя ли нещо за ядене?

— Не, благодаря ви — промърмори той и мина грубо покрай нея, както не го бе правил никога досега. Отиде в стаята си и се върна с бутилка коняк. Наля си щедра доза в напукана чаша за кафе, изпи течността на един дъх и отново си сипа.

— Хер капитан?

— Не открихме пилота — рече той, пресуши втората чаша и си наля трета.

— О.

— Тези гестаповци. — Мъжът я погледна. — Те ще ме убият — додаде тихо.

— Не, сигурна съм, че няма.

— Те не обичат да бъдат разочаровани. — Бек довърши третата чаша коняк и толкова силно я тръсна върху масата, че едва не я счупи. — Претърсих навсякъде — продължи. — Всяко скрито кътче, всяко ъгълче в този забравен от Бога град. Огледах мазетата и килерите, заврях се в кокошарниците. Проверих всеки гъсталак, разрових купчините боклук. И какво ще трябва да покажа като резултат от усилията си? Окървавен парашут и никакъв пилот.

— С-сигурно не сте погледнали навсякъде — смотолеви тя. Трябваше някак си да го успокои. — Да ви донеса ли нещо за ядене? Запазих ви от вечерята.

Той внезапно се спря. Виан видя как очите му се присвиват, чу го да казва:

— Не е възможно, но… — Грабна фенерчето, приближи се до бюфета в кухнята и дръпна рязко вратата.

— Какво п-правите?

— Претърсвам къщата ви.

— Нали не мислите…

Тя стоеше насред стаята, а сърцето й бумтеше в гърдите, докато той проверяваше стая след стая, изхвърли палтата от дрешника и отмести дивана от стената.

— Доволен ли сте?

— Доволен ли, мадам? Тази седмица изгубихме четиринайсет пилоти и един бог знае още колко екипажи на самолети. Заводът на „Мерцедес Бенц“ беше взривен преди два дни и всички работници бяха убити. Чичо ми работи в сградата. По-точно, работеше.

— Съжалявам — промълви тя.

Виан пое дълбоко дъх, смятайки че всичко е приключило, когато той излезе навън.

Дали бе издала някакъв звук? Страхуваше се, че го бе направила. Тя се втурна след него, искаше да го сграбчи за ръкава, но вече беше твърде късно. Той вече беше на двора, крачеше по пътеката след лъча на фенерчето, а кухненската врата остана отворена зад гърба му.

Тя изтича след него.

Той беше при гълъбарника и дръпна рязко вратата.

— Хер капитан. — Виан намали ход, опитвайки да успокои дишането си, докато триеше потните си длани в крачолите на панталона. — Тук няма да намерите никого, хер капитан. Трябва да го знаете.

— Лъжкиня ли сте, мадам? — Той не беше сърдит. Беше изплашен.

— Не. Знаете, че не съм. Волфганг — рече тя, наричайки го за пръв път на малко име. — Сигурна съм, че вашите началници няма да обвинят вас.

— Това е проблемът с вас, французите — заяви той. — Не виждате истината, дори когато ще ви избоде очите. — Мина покрай нея и се отправи нагоре по хълма към хамбара.

Той щеше да намери Изабел и пилота…

И ако ги намереше?

Затвор за всички тях. Може би и по-лошо.

Той никога нямаше да повярва, че тя не е знаела. Вече се бе издала прекалено много, за да се прави на невинна. А и беше твърде късно да се осланя на честта му да спаси Изабел. Виан го бе излъгала.

Бек отвори вратата на хамбара и застана вътре с ръце на хълбоците, докато се оглеждаше. Остави фенерчето и запали газената лампа. Сложи я на пода и провери всеки сантиметър от помещението, всяка клетка и плевнята.

— В-виждате ли? — изпелтечи Виан. — Никой не е идвал в къщата. Може би ще пийнете още една чаша коняк.

Той сведе поглед. Върху прахта се виждаха леки следи.

— Веднъж ми казахте, че мадам Дьо Шамплен се е скрила в мазето.

Не. Виан искаше да отвърне нещо, но когато си отвори устата, отвътре не излезе нито звук.

Бек отвори вратата на колата, премести скоростния лост на нулево положение и я бутна напред, достатъчно, за да се открие капакът на пода.

— Капитане, моля ви…

Мъжът се наведе пред нея. Пръстите му зашариха по пода, търсейки дръжката.

Ако отвореше този капак, всичко бе свършено. Щеше да застреля Изабел или да я арестува и изпрати в затвора. Виан и децата също щяха да бъдат арестувани. Нямаше начин да говори с него, да го убеди.

Бек извади пистолета и вдигна ударника.

Виан се озърна трескаво за някакво оръжие и видя лопатата, подпряна до стената.

Той повдигна дръжката и изкрещя нещо. Когато капакът отскочи и се удари в калника на колата, той се изправи и се прицели. Виан грабна лопатата, завъртя я във въздуха и я стовари с все сила върху него. Чу се ужасяващо хрущене, когато металното гребло се удари в тила му и се заби дълбоко в черепа. Кръвта бликна върху униформата на гърба му.

В същия миг прозвучаха два изстрела; единият от пистолета на Бек, а другият от мазето.

Бек се олюля настрани и се обърна. Върху гърдите му бе разцъфнала дупка с размерите на глава лук и шуртеше кръв. Кичур коса и парче кожа от скалпа му закриваха едното му око.

— Мадам — пророни той, докато се свличаше на колене. Пистолетът издрънча върху пода. Фенерчето се търкулна и изтрополи върху неравните дъски.

Виан захвърли лопатата и коленичи до Бек, който лежеше ничком в локва от кръвта му. С все сили тя го преобърна по гръб. Лицето му бе тебеширенобяло. Кръвта сплъстяваше косата му, стичаше се от ноздрите, образувайки кървави мехурчета при всяко вдишване и издишване.

— Съжалявам — промълви Виан.

Клепачите на Бек потрепнаха.

Виан се опита да изтрие кръвта от лицето му, но само повече я размаза. Ръцете й бяха червени и лепкави.

— Трябваше да те спра — додаде тя тихо.

— Кажете на семейството ми…

Жената видя как животът напусна тялото му, как гърдите спряха да се повдигат и сърцето му спря да бие.

Чу зад гърба си сестра й да се изкачва по стълбата.

— Виан!

Виан не помръдна.

— Ти… добре ли си? — разнесе се задъханият, пресипнал глас на Изабел, която изглеждаше бледа и трепереше.

— Убих го. Той е мъртъв — отвърна Виан.

— Не, не си. Аз го прострелях в гърдите — заяви Изабел.

— Аз го ударих с лопатата по главата. С лопатата.

Изабел пристъпи към нея.

— Виан…

— Недей! — възпря я остро Виан. — Не желая да чувам никакви извинения от теб. Знаеш ли какво направи? Нацист. Мъртъв в моя хамбар.

Преди Изабел да отговори, се чу продължително изсвирване, а после една каруца, теглена от муле, влезе в хамбара.

Виан се протегна към пистолета на Бек, залитайки, се изправи на крака върху лепкавите окървавени дъски и насочи дулото към непознатите.

— Виан, не стреляй! — извика Изабел. — Те са приятели.

Виан огледа дрипавите мъже в каруцата; сетне отмести поглед към сестра си, облечена цялата в черно, с побеляло лице и дълбоки сенки под очите.

— Разбира се, че са. — Отстъпи настрани, но продължи да държи оръжието насочено към мъжете, натъпкани върху седалката на раздрънканата каруца. Зад тях в каросерията се виждаше дъбов ковчег.

Тя позна Анри — мъжа, който имаше хотел в града и с когото Изабел бе избягала в Париж. Комуниста, в когото Изабел смяташе, че е малко влюбена.

— Разбира се — рече Виан. — Любовникът ти.

Анри скочи от каруцата и затвори вратата на хамбара.

— Какво, по дяволите, се е случило?

— Виан го удари с лопатата, а аз го застрелях — отвърна Изабел. — Имаше малък сестрински спор коя го е убила, но той е мъртъв. Капитан Бек. Офицерът, който е разквартируван тук.

Анри се спогледа с един от непознатите — войнствен наглед млад мъж, с остро лице и прекалено дълга коса.

— Това е проблем — рече мъжът.

— Можете ли да се отървете от трупа? — попита Изабел. Тя бе притиснала ръка към гърдите си, сякаш сърцето й биеше прекалено бързо. — Както и от пилота. Той не издържа.

Едър мъж с рошава коса и брада, облечен в изкърпено палто и панталон, който му беше твърде малък, скочи от каруцата.

— Да се отървем от труповете е най-лесната част.

Кои бяха тези хора?

Изабел кимна.

— Те ще дойдат да търсят Бек. Сестра ми няма да издържи разпита. Ще трябва да я укрием заедно със Софи.

Те го правеха. Говореха за Виан, сякаш тя не беше там.

— Бягството само ще докаже вината ми.

— Не можеш да останеш — възрази Изабел. — Това не е безопасно.

— За бога, Изабел, ти се тревожиш за мен сега, след като изложи на риск мен и децата и ме принуди да убия един почтен човек.

— Виан, моля те…

Виан почувства как нещо в душата й се вкамени. Изглежда, всеки път щом решеше, че я е постигнало най-голямото нещастие в тази война, се случваше нещо още по-лошо. Сега се бе превърнала в убийца и виновницата бе Изабел. Последното, което искаше в момента, бе да последва съвета на сестра си и да напусне „Льо Жарден“.

— Ще кажа, че Бек е излязъл да търси пилота и повече не се е върнал. Какво знам аз, една обикновена френска домакиня, за такива неща? Той беше тук, а после замина. C’est la vie.^[1]

— Това е добър отговор — кимна Анри.

— Аз съм виновна — каза Изабел и се приближи до сестра си. Виан видя съжалението на Изабел за случилото се и вината й, но не я бе грижа. Беше прекалено изплашена за децата, за да се тревожи за чувствата на Изабел.

— Да, така е, но заради теб и аз съм виновна. Ние убихме един добър човек, Изабел.

Изабел леко се олюля.

— Ви, те ще дойдат при теб.

Виан се канеше да отвърне „И чия е вината за това?“, но когато погледна Изабел, думите заседнаха в гърлото й.

Видя кръв да се стича между пръстите на сестра й. За частица от секундата земята спря да се върти и се наклони, светът се превърна в шум — мъжете, разговарящи зад нея, мулето, тропащо с копито по дървения под, собственото й накъсано дишане. Изабел се свлече в безсъзнание на пода.

Преди Виан дори да извика, някаква ръка се притисна до устата й, ръце я дръпнаха назад. В следващия миг я влачеха по-далеч от сестра й. Тя се опита да се изскубне, но мъжът, който я държеше, беше прекалено силен.

Видя, че Анри пада на колене до Изабел, разтваря палтото и блузата, разкривайки дупка от куршум точно под ключицата. Анри откъсна парче плат от ризата си и го притисна към раната.

Виан удари с лакът мъжа, който я държеше в плен, достатъчно силно, за да го накара да извика ох! Освободи се от хватката му и се спусна към Изабел, подхлъзна се в кръвта и едва не падна.

— В мазето има аптечка.

Тъмнокосият мъж — който внезапно изглеждаше не по-малко разтреперан и изплашен от Виан — хукна надолу по стълбите към мазето и след секунда се върна с аптечката.

Ръцете на Виан трепереха, докато отвинтваше капачето на шишенцето със спирт и дезинфекцираше ръцете си, доколкото бе възможно.

Тя пое дълбоко дъх и огледа раната, запушена с ризата на Анри, която пулсираше под пръстите й.

Два пъти се наложи да изцежда ризата от кръвта и отново да притиска плата, но най-после кървенето спря. Тя нежно претърколи Изабел в прегръдките си и видя изходната рана.

Слава богу.

Внимателно положи сестра си на пода.

— Сега ще те заболи — прошепна Виан. — Но ти си силна, нали, Изабел?

Проми раната със спирт. Изабел потръпна, но не се свести, нито извика.

— Това е добре — рече Виан. Звукът на собствения й глас я успокои, напомни й, че тя е майка, а майките се грижат за семействата си. — Добре е, че е в безсъзнание. — Изрови иглата от аптечката и вдяна конец. Дезинфекцира иглата, а после се наведе над раната. Много внимателно започна да шие разкъсаната плът. Не отне много време — не се получи идеален шев, но това беше най-доброто, което можеше да направи.

След като заши входната рана, все още й бе останала достатъчно увереност, за да зашие и изходната, а после да я превърже.

Накрая приседна на пети и се втренчи в окървавените си ръце и пола.

Изабел беше толкова бледа и крехка, сякаш не беше тя. Косата й бе мръсна и сплъстена, а дрехите просмукани със собствената й кръв — и на пилота — и изглеждаше… толкова млада.

Толкова млада.

Виан изпитваше такъв дълбок срам, че й се повдигаше. Нима наистина бе казала на сестра си — на своята сестра — да се маха и никога повече да не се връща?

Колко често Изабел бе чувала същите думи в живота си, при това от семейството си, от хората, които би трябвало да я обичат?

— Ще я отведа в обезопасената къща в Брантом — заяви тъмнокосият мъж.

— О, не, няма — възпротиви се Виан. Вдигна поглед от сестра си и видя тримата мъже, скупчени до каруцата, да обсъждат нещо. Изправи се на крака. — Тя никъде няма да отиде с теб. Ти си причината тя да е тук.

— Тя е причината ние да сме тук — заяви тъмнокосият мъж. — Аз ще я отведа. Сега.

Виан приближи до младия мъж. Изражението в очите му — настойчивостта им — обикновено щеше да я изплаши, но в момента се намираше отвъд страха, отвъд предпазливостта.

— Знам кой си ти — подхвана тя. — Изабел те описа. Ти си мъжът от Тур, която я е изоставил с бележка, забодена на гърдите й, сякаш е била някое бездомно куче. Гастон, нали така?

— Гаетан — отвърна мъжът толкова тихо, че тя трябваше да се наведе към него, за да го чуе. — И на теб това не ти е чуждо. Не си ли ти тази, която не си е направила труда да бъде нейна сестра, когато Изабел се е нуждаела от такава?

— Ако се опиташ да я отведеш от мен, ще те убия.

— Ще ме убиеш — подсмихна се той.

Тя наклони глава към Бек.

— Аз го убих с лопата, а при това го харесвах.

— Достатъчно — намеси се Анри и пристъпи между тях. — Тя не може да остане тук, Виан. Помисли за това. Германците ще дойдат да търсят мъртвия си капитан. Не бива да намират жена с рана в гърдите и фалшиви документи. Разбираш ли?

Едрият мъж пристъпи напред.

— Ние ще погребем капитана и пилота. И ще се погрижим мотоциклетът да изчезне. Гаетан, отведи я в обезопасената къща в Свободната зона.

Виан местеше поглед между мъжете.

— Но вече е след комендантския час, границата е на повече от шест километра, а тя е ранена. Как ще…

Преди да довърши въпроса, тя знаеше отговора.

Ковчегът.

Виан отстъпи назад. Идеята беше толкова ужасна, че жената поклати глава.

— Аз ще се погрижа за нея — отсече Гаетан.

Виан не му вярваше. Нито за секунда.

— Аз идвам с теб. До границата. После ще се върна, когато се уверя, че си я завел в Свободната зона.

— Не можеш да го направиш — възрази Гаетан.

Тя го погледна.

— Ще се изненадаш на какво съм способна. А сега да я измъкнем от тук.