Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nightingale, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush (2023 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Славея

Преводач: Диана Кутева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Ибис“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 13.12.2016 г.

Редактор: Стамен Стойчев

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-184-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17677

История

  1. — Добавяне

Глава 23

През последните няколко мига преди зазоряване Виан седеше край могилката от прясно изкопана земя. Искаше да се моли, но вярата бе като някакъв далечен спомен, остатък от живота на друга жена.

Бавно се изправи на крака.

Докато небето се обагряше в лилаво и розово — прекрасно по някаква горчива ирония — тя отиде в задния двор, където пилетата записукаха радостно и запляскаха с крила при неочакваната й поява. Тя смъкна окървавените си дрехи, остави ги на купчинка на земята и се изми на външната помпа. После свали ленената нощница от простора, облече я и влезе в къщата.

Беше уморена до смърт, с наранена душа, но не можеше да си позволи почивка. Запали газената лампа и се отпусна на дивана. Затвори очи и се опита да си представи Антоан, седнал до нея. Какво щеше да му каже сега? Вече не знам кое е правилно. Искам да защитя Софи и да я опазя, но каква полза има да е в безопасност, ако ще се наложи да порасне в един свят, където хората изчезват безследно, защото се молят на различен Бог? Ако ме арестуват…

Вратата на гостната стая се отвори. Чу Бек да приближава към нея. Беше облечен в униформа и свежо избръснат и тя инстинктивно разбра, че е чакал завръщането й. Тревожил се е за нея.

— Вие се върнахте — рече той.

Тя беше сигурна, че е видял петна кръв или пръст по нея, на слепоочието или върху ръката. Последва почти недоловима пауза; Виан знаеше, че той я чака да го погледне, да му разкаже какво се е случило, но тя просто седеше неподвижно на дивана. Ако отвореше уста, може би щеше да започне да крещи. Или ако го погледнеше, можеше да избухне в сълзи, може би щеше да пожелае да узнае защо деца трябваше да бъдат разстрелвани в мрака за нищо.

— Маман? — рече Софи, влизайки в стаята. — Нямаше те в леглото, когато се събудих. Изплаших се.

Виан стисна ръце в скута си.

— Прости ми, Софи.

— Е — поде Бек, — аз трябва да вървя. Довиждане.

Щом вратата се затвори зад него, Софи пристъпи по-близо. Очите й бяха малко помътнели. Изглеждаше уморена.

— Плашиш ме, маман. Нещо лошо ли има?

Виан затвори очи. Трябваше да съобщи ужасната новина на дъщеря си, а сетне какво? Щеше да прегърне малкото си момиче, да милва косата му и да го остави да се наплаче, докато й нашепва, че трябва да бъде силна. Виан беше толкова уморена да бъде силна.

— Ела, Софи — промълви тя и стана. — Да поспим още малко, ако можем.

* * *

Същият следобед в града Виан очакваше да види групи войници, с насочени пушки, полицейски камионетки, паркирани на градския площад, кучета, опъващи каишките, есесовци, облечени в черни униформи; нещо, което да подсказва наближаваща беда.

Ала нямаше нищо необичайно.

Двете със Софи останаха в Кариво през целия ден. Редиха се на опашки, където Виан знаеше, че само си губят времето, бродиха из улиците. Отначало Софи бъбреше неспирно. Виан едва я чуваше. Как можеше да се съсредоточи върху нормален разговор, когато Рашел и Ари се криеха в мазето й, а Сара бе убита?

— Маман, може ли вече да си тръгваме? — попита Софи, когато вече наближаваше три часът. — Няма какво повече да се купи. Само си губим времето.

Бек сигурно се бе излъгал. Или може би е проявил прекалена предпазливост.

Навярно нямаше да започнат да подбират и арестуват евреи в този час на деня. Всички знаеха, че арестите никога не се извършваха в часовете за хранене. Нацистите бяха прекалено точни и организирани, за да го правят — а и обичаха френската храна и вино.

Oui, Софи. Можем да се прибираме у дома.

Двете се отправиха към края на града. Виан остана нащрек, но шосето беше дори по-пусто от обичайното. Край летището също беше тихо.

— Може ли Сара да дойде у дома? — попита Софи, когато Виан бутна счупената порта.

Сара.

Виан погледна към Софи.

— Изглеждаш тъжна — отбеляза дъщеря й.

— Тъжна съм — отвърна Виан тихо.

— За папа ли мислиш?

Виан пое дълбоко дъх и издиша.

— Ела с мен — рече нежно и поведе Софи към сянката под ябълковото дърво, където двете седнаха.

— Плашиш ме, маман.

Виан знаеше, че не се справя добре, но нямаше представа как да се държи. Софи беше твърде голяма, за да я лъже, и прекалено малка, за да чуе истината. Виан не можеше да й каже, че Сара е била застреляна, докато се е опитвала да прекоси границата. Дъщеря й можеше да се изтърве пред този, когото не трябва.

— Маман?

Виан обхвана лицето на Софи в шепи.

— Сара умря миналата нощ — промълви нежно.

— Умряла е? Тя не беше болна.

Виан събра сили.

— Понякога се случват такива неща. Бог неочаквано ни прибира. Тя отиде на небето. За да бъде с нейната grandmere и твоята.

Софи се отдръпна, скочи на крака и отстъпи назад.

— Да не мислиш, че съм глупава?

— К-какво искаш да кажеш?

— Тя е еврейка.

Виан ненавиждаше това, което видя в очите на дъщеря си. Нямаше нищо детско в погледа й — никаква невинност, no naivete[1], никаква надежда. Нямаше дори мъка. Само гняв.

Една по-добра майка щеше да преобразува този гняв в загуба и после, накрая, в някакъв спомен за обич, който човек може да съхрани в себе си, но душата на Виан бе твърде опустошена, за да бъде добра майка точно сега. Не можеше да измисли думи, които не бяха лъжи или безполезни утешения.

Откъсна дантеления ширит по ръба на ръкава си.

— Виждаш ли червения вълнен конец, завързан на онзи клон над главите ни?

Софи погледна нагоре. Валмото червена прежда бе загубило част от цвета си, бе избеляло, но все още се открояваше сред кафявите клони, зелените листа и неузрелите ябълки. Тя кимна.

— Завързах го там, за да ми напомня за твоя папа. Защо не завържеш тази дантела, за да ти напомня за Сара? Ще мислим за нея всеки път, когато излезем на двора.

— Но папа не е мъртъв! — избухна Софи. — Да не би да лъжеш, че…

— Не. Не. Ние помним отсъстващите също толкова живо, както и онези, които сме изгубили, нали?

Софи взе дантеления ширит от ръката й. Повдигна се на пръсти и го завърза на същия клон.

Виан копнееше Софи да се върне при нея, да вдигне лице към нея, да протегне ръце за прегръдка, но дъщеря й просто стоеше там, втренчена в парчето дантела с очи, блестящи от сълзи.

— Няма винаги да бъде така — изрече Виан единственото, което й хрумна.

— Не ти вярвам.

Софи най-после я погледна.

— Отивам да подремна.

Виан можа само да кимне. Обикновено щеше да се почувства огорчена от това напрежение помежду им, съкрушена от чувството, че се е провалила. Сега само въздъхна и се надигна от земята. Изтръска тревата от полата си и се запъти към хамбара. Вътре избута Реното напред и повдигна капака на пода.

— Раш? Аз съм.

— Слава богу — разнесе се шепот от тъмнината. Рашел се изкачи по скърцащата стълба и се появи сред мъждивата светлина с Ари на ръце.

— Какво стана? — попита уморено.

— Нищо.

— Нищо?

— Ходих в града. Всичко изглежда нормално. Може би Бек е проявил прекалена предпазливост, но смятам, че трябва да прекараш още една нощ в мазето.

Лицето на Рашел изглеждаше изпито и уморено.

— Трябват ми пелени. И една бърза баня. Двамата с Ари миришем. — Детето се разплака. Тя отметна влажните къдрици от потното си чело и му заговори с тих, напевен глас.

Излязоха от хамбара и се отправиха към къщата на Рашел.

Почти бяха доближили до входната врата, когато френска полицейска кола спря отпред. Пол слезе от колата и влезе в двора с пушка в ръка.

— Вие ли сте Рашел дьо Шамплен? — попита.

Рашел се намръщи.

— Знаеш, че съм аз.

— Вие ще бъдете депортирана. Елате с мен.

Рашел притисна Ари към гърдите си.

— Не вземайте сина ми…

— Той не е в списъка — отвърна Пол.

Виан сграбчи мъжа за ръкава.

— Не можеш да направиш това, Пол! Тя е французойка!

— Тя е еврейка. — Той насочи пушката към Рашел. — Тръгвай!

Рашел понечи да каже нещо, но Пол я накара да замълчи; сграбчи я за ръката, повлече я по шосето и я набута на задната седалка на автомобила.

Виан смяташе да остане на мястото си — в безопасност — възнамеряваше, но в следващия миг вече тичаше редом с автомобила, удряше по капака, умоляваше да я качат. Пол удари спирачки, позволи й да се качи на задната седалка и после натисна педала за газта.

— Върви си — каза Рашел, когато минаха покрай „Льо Жарден“. — Това място не е за теб.

— Това място не е за никого — отвърна Виан.

Само преди седмица тя може би щеше да остави Рашел да замине сама. Може би щеше да се извърне — навярно със съжаление и със сигурност с вина — но тогава все още щеше да вярва, че да защитава Софи е най-важното от всичко друго.

Миналата нощ я бе променила. Тя все още се чувстваше уязвима и изплашена, може би дори още повече, но в гърдите й кипеше и гняв.

В града бяха барикадирани десетки улици. Навсякъде се виждаха полицейски камионетки, хора с жълти звезди на гърдите, стоварвани и водени като стада към железопътната гара, където ги чакаха товарни вагони за превоз на добитък. Хората бяха стотици; може би бяха събрани от всички селища в района.

Пол паркира и отвори вратите на колата. Двама германски военни бяха застанали на перона. Единият беше Бек, с камшик в ръка. Камшик.

Но начело на тази операция бяха френските полицаи; те заповядаха на хората да се подредят в редици, набутваха ги в товарните вагони. Мъжете в един вагон; жените и децата в друг.

Някъде отпред една жена с бебе на ръце се опита да побегне. Жандармът я простреля в гърба. Тя се свлече мъртва на земята; бебето се изтърколи до ботушите на жандарма, все още държащ димящата пушка в ръце.

Рашел спря и се извърна към Виан.

— Вземи сина ми — прошепна тя.

Тълпата ги блъскаше от всички страни.

— Вземи го. Спаси го — умоляваше я Рашел.

Виан не се поколеба. Сега знаеше, че никой не може да бъде неутрален — вече не — и колкото и да се страхуваше, че рискува живота на Софи, внезапно изпита много по-голям страх, че ще позволи на дъщеря си да порасне в един свят, в който добрите хора не можеха да сторят нищо, за да спрат злото, в който една жена можеше да обърне гръб на приятелката си в нужда. Протегна ръце към детето и го пое в прегръдките си.

— Ти! — Жандармът ръгна Рашел толкова силно в рамото с дулото на пушката, че тя се препъна. — Движи се!

Тя погледна към Виан и цялата вселена на приятелството им се отрази в очите й — споделените тайни, дадените и спазените обещания, мечтите за децата им, които ги правеха по-близки дори от сестри.

— Махай се от тук — извика Рашел дрезгаво. — Върви!

Виан отстъпи назад. Преди да го осъзнае, тя се обърна и започна бавно да си проправя път през тълпата, по-далеч от перона, войниците и кучетата, по-далеч от миризмата на страх, плющенето на камшиците, писъците на жените и плача на бебетата. Не намали ход, докато не стигна до края на перона. Там, притиснала здраво Ари към гърдите си, се извърна.

Рашел стоеше до зейналата черна паст на товарния вагон, лицето и ръцете й все още бяха изцапани с кръвта на дъщеря й. Тя претърсваше с поглед тълпата, видя Виан и вдигна окървавената си ръка във въздуха. В следващия миг изчезна, избутана от жените, препъващи се около нея. Вратата на вагона се захлопна.

* * *

Виан се срути на дивана. Ари плачеше неистово, пелените му бяха мокри и миришеше на урина. Тя трябваше да стане и да се погрижи за него, да направи нещо, но не можеше да помръдне. Чувстваше се смазана от загубата, мъката я задушаваше.

Софи влезе във всекидневната.

— Защо си взела Ари? — попита тя с тих, изплашен глас. — Къде е мадам Дьо Шамплен?

— Тя замина — отвърна Виан. Нямаше сили да измисли лъжа, а и какъв беше смисълът?

Нямаше начин да защити дъщеря си от цялото това зло около тях.

Нямаше начин.

Софи щеше да израсне, познала твърде много в този живот. Познала страха и загубата, и навярно омразата.

— Рашел е родена в Румъния — изрече Виан сковано. — Това, ведно с факта, че е еврейка, беше нейното престъпление. Правителството във Виши не се интересува, че тя е живяла двайсет и пет години във Франция и е съпруга на французин, който се сражава за Франция. Затова я депортираха.

— Къде ще я отведат?

— Не знам.

— А ще се върне ли след войната?

Да. Не. Надявам се. Какъв отговор би дала една добра майка?

— Надявам се.

— А Ари? — не спираше да пита Софи.

— Той ще остане с нас. Той не беше в списъка. Предполагам, че нашето правителство смята, че децата могат сами да се отглеждат.

— Но, маман, какво ще…

— Правим? Какво ще правим? Нямам представа. — Виан въздъхна. — Засега ти наглеждай бебето. А ще отида в дома на съседите, за да взема люлката му и дрехите.

— Ами капитан Бек? — попита Софи, когато Виан беше почти до вратата.

Виан замръзна. Тя си спомни как го бе видяла на перона с камшик в ръка; камшик, който плющеше във въздуха, за да подкарва жените и децата към товарния вагон.

Oui — рече тя. — Какво за капитан Бек?

* * *

Виан изпра изцапаните си с кръв дрехи и ги простря да съхнат в задния двор. Опитваше се да не забелязва колко червена е сапунената вода, докато я плисваше в тревата. Приготви вечеря на Софи и Ари (какво беше приготвила, не можеше да си спомни) и ги сложи да си легнат, но след като къщата утихна и потъна в мрак, повече не можеше да потиска емоциите си. Беше гневна — идеше й да вие — и съсипана.

Не можеше да понесе мрачните си и грозни мисли, безкрайната бездна на яростта и мъката. Отпра красивата дантела от яката си и пристъпи, препъвайки се, на двора. Припомни си кога Рашел й бе подарила тази блуза. Преди три години.

Това носят всички жени в Париж.

Тя протегна ръце към ябълковото дърво. Нужни й бяха два опита, за да завърже парчето плат на възлестия клон между възпоминанията за Антоан и Сара. Когато най-сетне успя, отстъпи назад.

Сара.

Рашел.

Антоан.

Цветовете се размазаха; тогава тя осъзна, че плаче.

— Моля те, Господи — подхвана молитвата, докато се взираше в парчето плат, дантеления ширит и валмото червената прежда, завързани около чворестите клони, натежали от неузрели ябълки. Каква полза имаше сега от молитвите, когато обичните й хора ги нямаше?

Тя чу рева на мотоциклет, който идваше по шосето и спря пред „Дьо Жарден“.

— Мадам? — разнесе се миг по-късно.

Виан се извърна с лице към него.

— Къде ви е камшикът, хер капитан?

— Били сте там?

— Как се чувствате, когато биете французойки с камшик?

— Не може наистина да вярвате, че съм способен да го направя. Това ме отвращава.

— Но въпреки това бяхте там.

— Както и вие. Тази война ни заставя да бъдем на места, на които не искаме.

— Това се отнася по-малко за вас, германците.

— Аз се опитах да й помогна — рече той.

При тези думи Виан усети как гневът я напуска, а мъката й се завръща. Той се бе опитал да спаси Рашел. Само ако го бе послушала и я бе държала по-дълго скрита. Тя се олюля. Бек протегна ръка и я задържа, за да не падне.

— Вие казахте да я скрия сутринта. Тя прекара целия ден в онова ужасно мазе. Когато настъпи следобедът, аз помислих… всичко изглеждаше нормално.

— Фон Рихтер промени разписанието. Имало е проблем с влаковете.

Влаковете.

Рашел маха за сбогуване.

Виан вдигна очи към него.

— Къде я отвеждат?

Това беше първият съществен въпрос, който някога му бе задавала.

— В трудов лагер в Германия.

— Аз я укривах през целия ден — повтори Виан, сякаш сега това имаше значение.

— Вермахтът вече не контролира положението. Начело са Гестапо и СС. Те са по-брутални от военните.

— Вие защо бяхте там?

— Изпълнявах заповеди. Къде са децата й?

— Вашите германците застреляха Сара в гръб на границата при контролно-пропускателния пункт.

Mein Gott[2] — промърмори той.

— Аз взех сина й. Защо Ари не беше в списъка?

— Той е роден във Франция и е под четиринайсет години. Ние не депортираме френски евреи. — Той я погледна. — Засега.

Дъхът й заседна в гърлото.

— Ще дойдат ли да вземат Ари?

— Смятам, че много скоро ще депортират всички евреи, независимо от възрастта им или мястото на раждане. И когато го направят, ще стане опасно да имате какъвто и да е евреин в дома си.

— Депортират деца. Сами. — Ужасът на случващото се бе немислим, въпреки това, което вече бе видяла. — Обещах на Рашел, че ще се погрижа синът й да е в безопасност. Ще ме издадете ли? — попита тя.

— Аз не съм чудовище, Виан.

За пръв път той я наричаше по малко име.

Пристъпи по-близо до нея.

— Искам да те закрилям — промълви той.

Това беше най-лошото, което би могъл да каже. Тя се чувстваше самотна от години, но сега наистина беше сама.

Той докосна рамото й, почти като милувка, и тя усети как електрически ток сякаш прониза всяка частица на тялото й. Неспособна да се сдържи, вдигна глава към него.

Бек беше близо до нея, само на целувка разстояние. Трябваше само леко да го насърчи — дихание, кимване, докосване — и той щеше да запълни пропастта помежду им. За миг тя забрави коя беше и какво се бе случило днес; копнееше да бъде утешена, да забрави. Наклони се едва забележимо напред, достатъчно, за да помирише дъха му, да го почувства върху устните си, и после се опомни — изведнъж, в пристъп на гняв — и тя го отблъсна толкова силно, че той залитна.

Тя настървено изтри устните си, сякаш той ги бе докоснал.

— Не можем — каза тя.

— Разбира се, че не.

Но когато той я погледна — и тя го погледна — и двамата знаеха, че имаше нещо много по-лошо, отколкото да целунеш погрешния човек.

И това беше желанието да го направиш.

Бележки

[1] Наивност (фр.). — Б.пр.

[2] Боже мой (нем.). — Б.пр.