Кристин Хана
Славея (14)

Глава 14

27 април 1995

Крайбрежието на Орегон

Ръцете ми са привързани към тялото като крилата на пиле за печене. Знам, че тези модерни предпазни колани са хубаво нещо, но ме карат да изпитвам клаустрофобия. Аз принадлежа към поколението, което не очаква да бъде защитавано от всяка опасност.

Помня как беше някога, в онези дни, когато се изискваше човек да взема мъдри решения. Ние познавахме рисковете и въпреки това ги поемахме. Спомням си как карам прекалено бързо стария си Шевролет, кракът ми натиска докрай педала на газта, пуша цигара и слушам Прайс, който пее „Lawdy, miss Clawdy“ през малките тонколони, докато децата се търкалят на задната седалка като кегли за боулинг.

Синът ми се бои, че може да политна рязко напред, и предполагам, страхът му е основателен. През последния месец целият ми живот се преобърна с краката нагоре. В предния ми двор има табела с надпис: ПРОДАДЕНО, и аз напускам дома си.

— Алеята е много красива, нали? — казва синът ми. Това прави той; изпълва тишината с думи, при това внимателно ги подбира. Точно това го прави добър хирург. Прецизността.

— Да.

Той завива към паркинга. Както и алеята, и той е опасан от разцъфнали дървета. Малките бели цветчета се сипят по земята като късчета дантела върху пода на шивачницата, ослепително бели върху черния асфалт.

Аз се опитвам да разкопчая предпазния колан, докато паркираме. Напоследък ръцете не ми се подчиняват. Това ме разстройва толкова много, че изругавам на глас.

— Остави на мен — казва синът ми и се протяга да ме освободи от колана.

Слиза от автомобила и е от моята страна, преди дори да съм си взела чантата.

Вратата се отваря. Той ме улавя за ръката и ми помага да сляза от колата. Докато изминем краткото разстояние между паркинга и входа, се налага два пъти да спирам, за да си поема дъх.

— Дърветата са толкова красиви по това време на годината — отбелязва синът ми, докато прекосяваме заедно паркинга.

— Да. — Това са разцъфтели сливови дръвчета, великолепни в розовите си багри, но аз внезапно се сещам за кестените, нацъфтели по Шанз-Елизе.

Синът ми стиска по-здраво ръката ми. Това е напомняне, че той разбира болката да напусна дома, превърнал се в мое убежище през последните петдесет години. Но в момента трябва да гледам напред, а не назад.

Към дома за възрастни хора и клиниката „Океанска вълна“.

За да бъда честна, мястото не изглежда зле, може би има малко индустриален вид с прозорците си с прави, строги форми, идеално поддържаната морава отпред и американското знаме, веещо се над вратата. Сградата е дълга и ниска. Предполагам, че е строена през 70-те, когато всичко беше грозно. Има две крила, от които се излиза в централния двор, където навярно възрастните обитатели на дома седят в инвалидните си колички с лица, извърнати към слънцето, и чакат. Слава богу, аз не съм настанена в източното крило на сградата — където се помещава клиниката. Поне засега. За щастие, все още мога да бъда господарка на живота си и да живея в отделен апартамент.

Жулиен ми отваря вратата и аз влизам вътре. Първото, което виждам, е просторно фоайе, с рецепция като в крайбрежен хотел, ведно с рибарска мрежа, пълна с миди, висяща на стената. Представям си как по Коледа окачват коледна украса по мрежата, а чорапите с подаръци висят от ръбовете на бюрото. Навярно след Деня на благодарността върху стената има светещи надписи: ХА-ХА-ХА.

— Хайде, мамо.

О, добре. Не бива да се мотая.

Мястото мирише… на какво? Пудинг с тапиока и пилешка супа.

Меки храни.

Някак си продължавам да вървя. Ако има едно нещо, което никога не правя, то е да спирам.

— Пристигнахме — обявява синът ми и отваря вратата на стая 317-А.

Честно, мястото е приятно. Малък едностаен апартамент. Кухнята е скътана в ъгъла до вратата и от тук се вижда кухненски плот „Формика“, маса за хранене с четири стола и всекидневна с малка масичка, диван и две кресла, разположени край газова камина.

Телевизорът в ъгъла е чисто нов, с вградена видеоуредба. Някой — навярно синът ми — е подредил в шкафа колекция от видеокасети с любимите ми филми. „Жан дьо Флорет“, „До последен дъх“, „Отнесени от вихъра“.

Виждам вещите си: шареното одеяло, което изплетох, метнато върху облегалката на дивана; книгите ми в библиотеката. В спалнята, достатъчно просторна, върху нощното шкафче до леглото са подредени шишенцата с предписаните ми лекарства — истинска джунгла от малки пластмасови оранжеви цилиндри. От моята страна на леглото. Странно, но някои неща не се променят дори след смъртта на партньора и това е едно от тях. Лявата страна на леглото е моя, макар че вече цялото е на мое разположение. В долния край на леглото е поставен моят сандък, точно както бях помолила.

— Все още можеш да размислиш — казва синът ми тихо. — Ела да живееш с мен.

— Вече го обсъдихме, Жулиен. Ти си прекалено зает. Не е нужно да се тревожиш за мен по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

— Мислиш ли, че ще се тревожа по-малко, ако си тук?

Поглеждам към него, това дете, което толкова обичам. Знам, че смъртта ми ще го съкруши. Не искам да ме гледа как гасна малко по малко. Не искам и дъщерите му да ме виждат такава. Знам какво е; някои картини, веднъж видени, никога не може да бъдат забравени. Искам те да ме помнят каквато съм, а не каквато ще бъда, когато ракът ме победи.

Той ме повежда към малката всекидневна и ме настанява на дивана. Докато чакам, синът ми си налива чаша вино и сяда до мен.

Аз си мисля как ще се чувствам, когато той си тръгне, и съм сигурна, че и той мисли за същото. Отваря с въздишка куфарчето си и вади купчина пликове. Въздишката заменя думите, кратък преход. В него долавям мига, когато преминавам от един живот в друг. В тази нова, чезнеща версия на моя живот синът ми ще се грижи за мен, вместо обратното. Всъщност нито един от двама ни не се чувства удобно.

— Платил съм тези месечни сметки. Има неща, с които не знам какво да правя. Мисля, че повечето са боклуци.

Вземам от него купчината пликове и ги преглеждам. „Лично“ писмо от Специалния олимпийски комитет… оферта за изгодна покупка на тента… напомняне от зъболекаря ми, че са изминали шест месеца от последния ми преглед.

Писмо от Париж.

Нашарено е с червени бележки, сякаш от пощата са го препращали от адрес на адрес или са го доставили на грешен адрес.

— Мамо? — пита ме Жулиен. Той е толкова наблюдателен. Нищо не пропуска. — Какво е това?

Когато той посяга към плика, искам да го задържа в ръката си, да скрия от него, но пръстите не ми се подчиняват. Сърцето ми неравномерно тупти.

Жулиен отваря плика и вади кремава картичка. Покана.

— На френски е — отбеляза той. — Нещо за Croix de Guerre.^[1] Значи, се отнася за Втората световна война? За татко ли е?

Разбира се. Мъжете винаги мислят, че войната е само мъжка работа.

— И в ъгъла има написано нещо на ръка. Какво е това?

Guerre.^[2] Думата ме обгръща, разпростира черните си гарванови крила, става толкова голяма, че не мога да отместя поглед. Против волята си отварям поканата. Отнася се за среща на passeurs в Париж.

Те искаха да присъствам.

Как бих могла да отида, без да си припомня всичко — ужасните неща, които трябваше да извърша, тайната, която пазя, мъжа, когото убих… и този, когото трябваше да убия.

— Мамо, какво е passeurs?

Едва намирам сили да изрека:

— Това е някой, който е помагал на хората по време на войната.