Петър Бобев
Чудното цвете

Някога хората сеели слънчогледа в градините си като другите цветя.

Една бедна жена обичала много това чудно цвете. Обичала стройните му стъбла, отрупани с големи тъмнозелени листа, обичала едрите му златожълти цветове. Затова засяла цялото си дворче със слънчоглед. Грижела се с любов за него, поливала го, прекопавала го.

Веднъж тя седяла на трикрако столче пред схлупената си къщурка, гледала прекрасните светнали цветове и им се радвала. Струвало й се, че така забравяла за малко грижите си.

В пъргавите й пръсти бръмчало вретено.

От къщи излезли две бледи деца с изкърпени дрешки. По-голямото застанало мълчаливо настрана, а по-малкото хванало полата на майка си и се помолило:

— Мамо, направи ни баница! От миналата година не сме яли.

Жената навела очи и не отвърнала нищо. Само вретеното забръмчало още по-бързо.

Детето я дръпнало пак:

— Мамо, чуваш ли? Искаме баница!

Тя го погледнала. В очите й блестели сълзи. Погалила русата му косица и промълвила тихо:

— Нямаме мас.

Детето вдигнало към нея чистите си очички.

— Защо?

— Защото не можем да храним прасе.

— А защо не можем да храним прасе?

— Защото сме бедни.

Но детето не преставало да пита:

— Защо сме бедни?

Майката замълчала, целунала го по челото и продължила да преде.

Слънчогледите чули всичко. Станало им много мъчно. Те обичали от сърце бедната жена. Нали тя се грижела така добре за тях. Погледнали се един друг и поискали да й помогнат. Но как?

Мислили, мислили няколко дни и нощи и не могли да измислят нищо.

Една сутрин, когато усмихнатото слънце се подало над селските покриви, всички слънчогледи обърнали лица към него и му се примолили:

— Научи ни как да помогнем на бедната жена! Децата й плачат за баница, а тя няма свиня, за да получи мас, няма и крава, та да избие масло от млякото й.

Слънцето се замислило. Плувало по небето и мислило.

Жълтите цветове го следели с погледи и търпеливо очаквали съвета му.

Станало пладне. Слънцето се ядосало, че не може да измисли нищо. Разгорещило се много. Напекло земята. Растенията притихнали, а буболечките се изпокрили на сянка коя където свари.

Слънчогледите прошумели с листа:

— Намисли ли нещо, Слънчо?

То въздъхнало:

— Почакайте още малко!

Нямало какво да правят — продължили да чакат.

По небето се носел като лебед един бял облак.

Слънцето го повикало с пръст и пошепнало на ухото му:

— Трябва да помогнем на бедната жена! Децата й плачат за баница. А тя няма мас. Какво ще ме посъветваш.

Облакът отвърнал:

— Мас не мога да им дам, но ще полея градинката им.

Той навел лейката си и от дупчиците й потекли към земята хиляди бисерни струйки. На изток затрептяла многоцветна дъга.

Когато дъждът спрял, слънчогледите се отръскали от водните капки, изправили русите си глави и пак погледнали към слънцето.

По селските пътища заскърцали коли. Селяните почнали да се прибират от полето. Говедарят подкарал стадото си към село. Замучали кравите, зацвилили конете. Сенките на дърветата се удължили — удължили и избледнели.

Слънцето избързало да се скрие зад хоризонта, но слънчогледите го извикали:

— Чакай, чакай! Ти не ни каза нищо.

То се засрамило, изчервило се и отговорило:

— Нищо не можах да измисля. Ще поразгледам от другата страна на земята, ще питам когото срещна и ако науча нещо, ще ви го обадя. А сега — лека нощ!

— Лека нощ! — пошепнали те и навели сънливо глави.

Късно вечерта жената се прибрала в къщи пребита от работа по чуждите ниви. Децата спели. Като я чули, те се събудили и запитали:

— Носиш ли мас за баница?

Тя въздъхнала:

— Бъдете доволни, че можах да ви донеса малко хляб.

Децата загризали мълчаливо черните коматчета. После легнали и заспали.

Месечинката изгряла, надникнала през прозорчето и осветила лицата им. Те се усмихвали сладко. Сънували, че ядат най-вкусната баница.

Слънчогледите видели това и се натъжили още повече. Едва дочакали изгрева. Щом като слънцето се подало над далечната планина, те обърнали лицата си към него и запитали.

— Научи ли нещо?

То поклатило тъжно глава.

Целия ден те го следили с грейнали погледи.

Така минал и вторият ден, минал и третият — минала седмицата.

Ето — прелетели пчелите, накацали по златните цветове и почнали да пренасят нектара в кошера пред къщичката.

Слънчогледите запитали и тях:

— Как да намерим мас за бедната жена?

Пчелите избръмчали:

— Ние можем да й съберем хубав слънчогледов мед, но мас не можем да й дадем.

Изтекла още една седмица.

Слънцето започнало да се крие. Досрамяло го от погледите на къдравите руси главици, които го следели непрекъснато. Повикало всичките облаци и ги замолило да покрият небето.

Слънчогледите се отчаяли. Главите им клюмнали. Листата им увяхнали.

Но една заран слънцето подскочило радостно над хоризонта, разбутало облаците с огнените си ръце и се провикнало:

— Обърнете се насам, бързо, бързо! Ще ви кажа нещо.

Те мълчали. Не му вярвали вече. Златните им главици се били превърнали на тежки пити, изпълнени със семена.

Слънцето извикало още по-силно:

— Видях в една далечна страна как се прави масло от слънчогледово семе.

Слънчогледите се разлюлели от вятъра, прошумели с листа и запитали развълнувани:

— Истина ли е това?

Слънцето отвърнало бързо:

— Видях го с очите си. Хората очукват семето от питите, олющват люспите му, опичат ядките и после ги смачкват с преса. Тогава от тях изтича слънчогледовото масло. С него готвят, пържат и правят баници. Да, да. Не се чудете! А пък изцедените ядки се наричат кюспе и с него хората хранят овце и крави, та да им дават мляко. Люспите и стъблата служат за горене през зимата, а пепелта им е хубав тор.

Слънчогледите останали смаяни:

— Толкова ли сме полезни! А ние мислехме, че като другите цветя служим само за украшение.

Поклатили глави и добавили:

— Е, благодарим ти, Слънчо.

Прелетял врабецът, кацнал на една пита и почнал да кълве семето. Слънчогледите го помолили:

— Нали чу какво рече слънцето? Иди веднага при бедната жена, та й го разкажи!

Врабчо изпърхал с крила, кацнал на прозорчето и разправил всичко на жената.

Тя го изслушала внимателно, поискала да й го повтори, за да го запомни добре, и извършила всичко, както заръчало слънцето.

Напълнила няколко шишета кехлибарено масло.

Омесила баница. Опекла я. Отчупила по едно голямо парче на всяко дете и им дала да ядат — да се наситят за пръв път в живота.

Децата хрускали препечените корички на баницата и очичките им светели от радост.

Слънцето ги гледало от небето и им се усмихвало.