Петър Бобев
Огорчената краставичка

В училищния двор имаше опитно поле. За всеки ученик беше определена по една лехичка.

Под ръководството на стария учител децата засадиха картофи, фасул, царевица и репички.

Когато обраха репичките, всички решиха да засеят на тяхно място краставици. Вечерта накиснаха семената в хладка вода — да набъбнат, та да никнат по-добре, и на другия ден ги отнесоха в градината.

Времето беше чудесно. Лястовиците се премятаха из въздуха и гонеха мушици. От гнездото на училищния покрив двата щъркела тракаха с дългите си клюнове. По стоплената земя бързаха мравки, улисани в своите грижи.

Децата сложиха в лехите малко тор, посяха семената и ги посипаха с пръст. Донесоха вода от вадата, която течеше край училищния двор, и ги поляха.

Минаха няколко дни.

И всеки ден, преди да влязат в клас, децата наглеждаха своето опитно поле.

Една сутрин те видяха как от рохкавата пръст са се подали първите кълнове.

Младите растения се развиваха бързо. Те пускаха нови коренчета в почвата, а дългите им стъбла, наречени милини, се разпълзяваха на всички страни.

Децата окопаваха почвата край тях, поливаха ги редовно и скубеха плевелите.

Акациите пред училището цъфнаха и прецъфтяха. Пчелите се разтревожиха, че няма да съберат достатъчно мед.

Но в едно ранно утро те съзряха с радост между островърхите листа на краставиците много жълти цветове, които ухаеха примамливо. С весело бръмчене пчелите накацаха по тях и почнаха да изгребват прашеца им.

Децата ги видяха и плеснаха с ръце:

— Ура! Дойдоха и пчелите! Опрашиха цветовете.

Времето течеше бързо.

Учениците надничаха из лехите и се радваха на първите завързи. Високо в синьото небе плуваха пухкави облачни кълбенца. По листата блестяха капчици роса. Из въздуха се премятаха пъстри пеперуди и търсеха къде да снесат яйцата си. От гнездата под училищната стряха писукаха децата на лястовиците. Родителите им прелитаха всяка минута, пускаха в някоя зинала човчица донесената мушица и пак се стрелваха на лов. Из вадата се гмуркаха десетина патета, а квачката разтревожена ситнеше по брега и им се заканваше:

— Кот, кот! Само да излезете на сухо, да видите какво ще ви направя, немирници такива!

Марийка с русите плитки се провикна:

— В моята леха има девет краставички.

Червенобузестото Сийче й отвърна:

— А в моята са дванадесет.

И другите деца почнаха да се хвалят с успехите си.

Учителят предложи:

— Хайде да ги полеем!

Всички грабнаха лейките и се затичаха към вадата. Само Митко възрази начумерен:

— Докога ще ги поливаме? Омръзна ми. Пък и да бяха хубави краставици, а то…

Учителят запита с благ глас:

— Какво не им харесваш?

Момчето направи гримаса:

— Аз не ям такива краставици, покрити с бодли и власинки. Вижте ги — като че ли са зелени гъсеници, едри, тлъсти и космати. Уф!

Краставицата, която растеше в неговата леха, го чу. Тя смяташе, че всички я обичат. Никога не беше допускала, че някой може да се отвращава от нея, да я нарече космата гъсеница. О, това беше толкова обидно!

Тя се огорчи много. Наведе листенца и се умисли.

Учителят опита да обясни на момчето грешката му. Той му каза:

— Младите завързи са космати, но после космиците опадват.

Но Митко не го слушаше. Мислеше за нещо друго и все поглеждаше към двора, където играеха на топчета учениците от другия клас.

Учителят го погали по главата:

— Полей ги! Послушай ме! Ще видиш какви вкусни краставички ще станат.

Митко пое неохотно лейката и се запъти към вадата, но насред път се спря. Защо ще ходи толкова далече? Ето чешмата — ще ги полее с чешмяна вода.

Той напълни лейката, върна се назад и бързо я изсипа върху лехата.

Краставицата настръхна. Листата й се разтрепераха от студ. Усети, че замръзва. Изведнъж я втресе.

Учителят запита:

— Откъде взе вода?

Митко посочи мълчаливо с очи към чешмата.

Учителят прекара пръсти в прошарената си коса и въздъхна:

— Забрави ли какво разправях? Краставиците се поливат с хладка вода. От студената те страдат, поболяват се. Те са нежни растения, обичат топло.

Митко мълчеше и поглеждаше крадешком към играещите момчета.

След една седмица учебната година свърши. Но децата не изоставиха своето опитно поле. Грижеха се за всички посети растения. Грижеха се и за краставиците. Поливаха ги, плевяха ги, прекопаваха ги.

Само Митковата леха стоеше изоставена и буренясала.

Учителят събра учениците и ги запита:

— Ето лехата на Митко — разгледайте я добре! Как мислите, така ли трябва да се обработва опитно поле?

Малките мълчаха с наведени очи.

Той продължи:

— Аз отдавна го наблюдавам. Видях, че тази работа не му харесва. Тогава го оставих на мира. Реших така: неговата леха ще ни послужи за пример — ще ни показва как не трябва да се работи.

Като каза това, той се обърна и тръгна към училището.

Митко погледна насмешливо след него и подметна:

— Много важно!

Сийка го чу и не можа да се стърпи:

— Не те е срам! Излагаш всички ни.

Митко се обърна и се сопна:

— Какво ви излагам?

Тогава се намеси и Марийка:

— Лехата ти е разсадник на бурени. Те ще задушат краставиците.

Той сви устни:

— Какво от това? Нека ги задушат. На мене не ми трябват такива краставици.

Слънцето пареше. В клоните на осена жужеха бръмбари-жътвари. Над покрива на училището трептеше нажеженият въздух.

Прелитна едра пеперуда-полумесец.

Митко замахна с шапка, но пеперудата хвръкна настрана. Той се спусна подпре й направо през лехата. Нагази из милините. Изпотъпка ги, разкъса ги. Но пеперудата все пак му избяга. Вдигна се високо-високо и се загуби някъде из дърветата.

Краставицата се разплака пак. Листата й се отпуснаха, посърнаха. От раничките по стъблото й избликнаха няколко бистри сълзи.

Децата си отидоха. Градината утихна. Настана нощ. На небето почнаха да мигат с очи хиляди звездички. Прелитна бухал. От горния край на селото залаяха кучета.

Краставицата все плачеше. Плачеше и се питаше: защо другите деца обичат своите растения, а само Митко не я обича?

Слънцето пак изгря, обиколи цялото небе и после пак падна мрак. Краставицата плачеше, плачеше. Но мъката й не стихваше. Трупаше се в нея, потискаше я.

Един ден децата решиха да оберат краставичките от опитното поле. Откъснаха ги и почнаха да ги опитват.

Тогава и Митко влезе в своята леха. Избра най-едрата краставичка и я откъсна.

Сийчето го закачи:

— Нали не ги харесваше?

Той дори не й отговори, обели плода и го захапа усмихнат.

Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. Нещо страшно неприятно сгърчи устните, носа и очите му. Той постоя така намръщен няколко мига, а след това захвърли краставичката и почна да плюе ожесточено.

Другарите му се изплашиха, наобиколиха го и почнаха да питат какво става.

Той изплака:

— Горчиии!

И побягна към чешмата да изплакне устата си.

Учителят видя всичко от прозореца на учителската стая и слезе при децата.

Митко изтича към него и запита с плачлив глас:

— Защо другите краставички са сладки, а само моята горчи?

Учителят го изгледа сериозно и отвърна:

— Защото ти й причини много огорчения. Не се грижеше за нея, поливаше я със студена вода, газеше милините й. И ето — от това тя стана по-горчива от хинин.