Петър Бобев
Болното лимонче

Край прозореца в дъсчено сандъче растеше едно лимоново дръвче. До него стоеше Светла и разглеждаше загрижено два жълти листа.

Устните й прошепнаха тихо:

— Още два листа паднаха. Какво ли става с него? Навярно трябва пак да го полея.

Тогава лимончето изписка с тъничко гласче:

— О, не, не! Не ме поливай! Саксията ми е пълна с вода.

Но Светла не го послуша.

— Ти мълчи сега! — каза тя. — Ти си мъничко и не знаеш нищо.

Тя донесе цяла кана вода и я изля върху корените му.

Лимончето изплака:

— Оле-ле! Ще ме удавиш!

Светла го изгледа уплашено. Разбра, че беше сбъркала, и се смути. Вместо да се освежи, дръвчето още повече посърна.

В стаята влезе баща й. Видя, че е нажалена, и запита:

— Какво има, Светле?

Тя отвърна:

— Лимончето ми е болно. Моля те, повикай чичо доктор да го прегледа!

Баща й каза:

— Лекарите не могат да познават болестите на дръвчетата. Те лекуват само хора.

— Тогава кой ще му помогне?

— Агрономите. Те познават болестите на растенията. Аз имам приятел-агроном. Ще го потърся още днес.

Той излезе.

Светла поиска да покаже на лимончето си колко много знае и почна да му обяснява:

— Ти не се страхувай! Чичо доктор няма да ти направи нищо лошо. Той ще почука с пръст по гърдичките ти и ще сложи слушалката си на сърцето ти. Но то не боли. После ще поиска да му покажеш езика си и да викаш: ааа!

Тя замълча. После въздъхна:

— Знаеш ли, че той не може да те прегледа — та ти нямаш уста!

Дръвчето се умисли. Умисли се и Светла.

В това време се върна баща й. Той водеше един непознат човек. Прегърна я и каза:

— Този чичко е моят приятел, който лекува растенията. Срещнах го случайно пред входа. Разправих му за болното лимонче и той дойде да го види.

Светла го разгледа внимателно. Та той никак не приличаше на лекар. Нямаше бяла престилка, нямаше слушалка, нямаше и чанта с инжекции. Как ли ще лекува тогава?

Гостът отиде при лимончето. Разгледа добре листата му — разгледа клонките и стъблото му. Пипна и размаза между пръстите си почвата от сандъчето. Обърна се към Светла и подметна:

— Не го поливай толкова много — вредно е!

Тя се изчерви.

Той я повика при себе си:

— Разкажи ми по какво позна, че е болно!

Момичето почна да изрежда всичко, което си спомняше:

— Листата му почнаха да пожълтяват и да падат.

— Друго?

— Нови пъпки не покарваха.

— Така. А имаше ли цветове?

— Имаше много, но окапаха.

— Слагахте ли му някакъв тор?

— Тор? Не, не сме. Нищо не сме му слагали.

Гостът се усмихна:

— Ясно е — дръвчето не е болно. То е гладно.

— Гладно ли? А аз толкова го поливам.

— Ти можеш ли да се нахраниш само с вода?

— Не мога.

— И дръвчето не може. То също иска да яде.

Светла попита:

— Тогава какво да му дам за ядене?

Той отвърна бързо:

— Тор. Точно така. Ние се храним с хляб, месо и зеленчуци, а растенията — с торове. Ти знаеш добре, че те вместо уста имат корени. Корените всмукват от почвата разтворената храна и я разпращат в стъблото, листата и плодовете.

Светла поклати глава.

— Разбирам, но ние нямаме тор.

— Утре ще намина пак към вас. Ще донеса изкуствен тор.

И наистина на другия ден той дойде и донесе един пакет, пълен с някакви бели зрънца.

— Това е изкуственият тор — нарича се селитра. Дайте ми една кофа вода! Ще ви покажа как ще го торите.

Светла изтича в кухнята и помоли майка си да й напълни кофата с вода. После двете я занесоха в стаята.

Приятелят на баща й поиска и една лъжица. Напълни я с белите зрънца от пакета и я изсипа в кофата. Разбърка водата, докато зрънцата се разтвориха съвсем, изправи се и предложи:

— Закуската е готова. Да я поднесем на нашия болник!

Бавно, с продължителни прекъсвания той поля с този разтвор почвата в сандъчето.

— Но да не пропусна — никога не слагайте повече тор във водата! Да не отровите растението. Неговите коренчета са нежни. Те могат да приемат храната си само ако е много разредена. Запомнете това добре! А сега трябва да си ходя! Една розичка чака да й присадя по-хубави цветове.

На сбогуване той добави:

— Поливайте го с този разтвор през десетина дни и ще видите как ще се оправи!

Светла послуша съвета му и почна да тори най-редовно своето лимонче.

Лека-полека то се освежи и пусна нови листенца: тъмнозелени, едри, здрави. След това цъфна. Завърза. Плодовете му наедряха и почнаха да пожълтяват.

Когато станаха златни, Светла откъсна едно лимонче и го разряза. Натопи резенчето в пудра захар и го захапа. Изведнъж цялото й лице се набръчка смешно от киселината.

Дръвчето запита смутено:

— Не ти ли харесва?

Светла поклати глава, изсмука добре резенчето и чак тогава отговори:

— Как може да не ми харесва — такова сладко и киселичко едновременно, свежо, ароматно! Чудесно е! Татко казва, че е много полезно — има витамини. Ето сега ще си отрежа още едно парченце!

Един слънчев лъч надникна през прозореца и огря дръвчето. То светна и се засмя доволно.