Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
debora (2023)
Допълнителна корекция
Karel (2023)

Издание:

Автор: Петър Бобев

Заглавие: Деца на слънцето

Издание: първо (не е указано)

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1955

Тип: сборник; приказка

Националност: българска

Печатница: Печатница на Държавно военно издателство — София

Излязла от печат: 20.VI.1955 год.

Редактор: Ангел Каралийчев

Художествен редактор: Евгени Клинчаров

Технически редактор: Асен Михайлов

Художник: Люба Паликарова

Коректор: Веса Шопова; Ана Шарланджиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18744

История

  1. — Добавяне

Житата се люлееха като разлудувано море далече-далече, докъдето стигаше погледът. Листата им се триеха едно о друго с някакъв тих звън и сякаш пееха. Пееха за бъдната жътва, за наградата на тежкия труд, за изобилие.

С нежна усмивка слънцето сипеше над света топлина и светлина. Високо във въздуха пееше чучулига.

Двама пионери вървяха из полето. Възложена им беше важна задача — да следят за появата на житни неприятели.

Влади посочи с ръка наоколо и каза с възторг:

— Погледни колко са едри житата! Дядо казва, че не помни толкова хубави ниви.

Милко се усмихна и отвърна:

— Нашите кооператори се трудиха добре и сега с право очакват отплата. Ще има хляб, ще има месо, ще има мляко и вълна. Всички ще бъдем доволни.

Двамата продължиха пътя си с радостни сърца. Подскачаха и си тананикаха бодри пионерски песни. Откъм ливадите се чуваха смеховете на девойките, които пластяха сеното. Из царевичния блок бумтеше тракторът, който теглеше култиваторите.

Неусетно небето потъмня. Стана задушно.

Чучулигата млъкна. Посевите зашумяха тревожно.

Милко запита неспокойно:

— Влади, това да не е Суховеят?

Другарят му не отговори. Гледаше изплашен.

— Хи, хи, хи! — закиска се някой над главите им. — Познахте ли ме?

Момчетата погледнаха нагоре и пребледняха.

Над полето се беше надвесил огромен и страшен, завит в тъмна мантия от прах Суховеят. Очите му бляскаха от злоба, а устата му дишаше огън.

— Аз съм Суховей — сухият вятър! Роден съм далече — в горещата пустиня, и превръщам в пустини нивята и градините по моя път. Познахте ме, нали? Всеки ме познава. Защото съм всесилен. Правя каквото си ща. Животът на всички зависи от мене. Ако искам, ще живеете; ако искам, ще умрете от глад.

Влади се опомни пръв. Той погледна смело в лицето сухия вятър и каза:

— Не се надувай толкова! Човекът е по-силен от тебе. Така пише в книгите. И той ще те победи. Защото има разум. А в тебе има само злоба.

Суховеят се разтърси от смях:

— Ще ме победи с разум — така ли пише в книгите? Ха да видим ще ви спасят ли тези книги?

Той размаха криле и се понесе над равнината като тъмен облак. Огненият му дъх попари нежните посеви. Те се разтрепераха от ужас и се разплакаха.

Децата слушаха воплите им, но не можеха да помогнат.

Суховеят се кискаше грозно:

— Къде е човекът, който чете книги, та да ме спре? Хи, хи, хи!

Едно след друго житните растения клюмваха главици и загиваха. Полето пожълтя. За жътва остана само суха слама. Класовете бяха празни.

Хората се смутиха, угрижиха се.

Трябваше да направят нещо — да премерят силите си с врага!

Те се събираха, обмисляха, решаваха.

Накрай разлистиха книгите. В тях намериха написано как могат да бъдат победени суховеите.

Напролет всички излязоха на полето с песни. Излязоха и пионерите. Първи бяха Влади и Милко. В очите на всички грееше надежда. Децата разнасяха дъбови фиданки, а възрастните ги засаждаха в разораната земя. Засадиха хиляди дръвчета. Наредиха ги в дълги прави редове, които се губеха някъде в далечината.

Малките дъбове напъпиха и се разлистиха. Хората непрестанно се грижеха за тях — окопаваха ги, почистваха плевелите. Децата следяха дали няма да се появят гъсеници и болести по младите назъбени листа.

Минаха години.

Фиданките израснаха, станаха високи и силни дървета. Наредени в дълги и гъсти редове, те опасваха полето като здрави зелени пояси. Наричаха ги горски полезащитни пояси. Защото бяха засадени да защитят нивята от злите ветрове.

Влади и Милко бяха станали снажни мъже с обгорели лица. Двамата се разхождаха както в детинство сред буйните жита.

Разговаряха, смееха се.

Слънцето ги галеше с топла ръка, галеше безкрайните ниви, галеше целия свят.

— Уплашихме Суховея — продума Влади. — Вече не смее да се покаже пред нас, не смее да пакости.

Житата поклащаха зелени главици и се радваха на хубавото слънце. Както някога във висините пееше чучулига.

Внезапно песента й пресекна.

— Така ли мислите? Уплашил съм се, а?

Двамата приятели вдигнаха глави. От изток се бе задал пак като тъмна мъгла Суховеят. Размахваше черни криле и дишаше огън.

— Сега ще ви покажа какво мога! Ще разберете кой съм аз!

Милко го изгледа с насмешка.

— Хайде, опитай се!

Суховеят изпляска грозно с криле, повдигна се и прелитна над първите дъбове. Насреща му се изпречи втора редица. Прескочи я. Но зад нея се издигаше трета, четвърта, пета.

Вятърът се задъха от умора. Злобата в очите му потъмня. Огънят му угасна. Той се прехвърли с мъка през последната зелена преграда и се простря в краката на двамата другари огромен, но обезсилен. Дишаше тежко. Опита да се изправи, но пак падна.

Влади запита с усмивка:

— Победен ли си?

Суховеят въздъхна тежко и прошепна:

— Признавам — победен съм. Победихте ме вие, хората. Сега вече разбирам какво значи човешки разум.

Той пое дълбоко дъх и продължи:

— Обещавам ви — никога вече няма да пакостя! Ще стана добър. Ще разхлаждам челата ви, когато по жътва прижуря слънцето. Ще ви галя. Ще видите, че аз мога да бъда нежен.

Той раздвижи отмалелите си криле. Над полето повя прохлада и помилва по лицата двамата другари.

По зеленото кадифе на избуялите ниви пробягнаха леки сребристи вълни.

Край