Петър Бобев
Нахални гости

Като зелени иглички се подадоха над земята листенцата на овеса. Те се отръскаха от полепналите трошици пръст и се поздравиха усмихнати:

— Здравейте, здравейте! Колко е хубав денят! Има слънце, има и влага. Трябва да почваме работа! Кончетата и кравичките чакат да се нахранят с нашите зрънца и нашата слама.

— Няма защо да бързате — се обади един груб глас, — защото тази нива вече е наша.

Овесените листенца се озърнаха смутени и видяха, че между тях растат някакви едри, непознати растения. Те възразиха кротко:

— Може би имате грешка. Ние знаем добре, че човекът изора тази нива за нас. Нали той сам ни зася в нея. Молим ви — отдръпнете се и ни направете място. Имаме много работа. А вас никой не ви е канил тук. Та ние не ви познаваме.

Грубият глас избухна в смях:

— Не ни ли познавате? Ха, ха! Тогава да се запознаем. Аз се наричам див овес. Както виждате, ние сме братовчеди. А приятелите ми са къклицата, паламидата, троскотът, дивият мак, лободата и метличината — все отбор юнаци!

— Ооо! — възкликнаха овесчетата, като си спомниха с какъв страх говореха майките им за този лош братовчед и неговите приятели.

Дивият овес поклати важно глава и продължи:

— Сега вие знаете кои сме. А и ние ви познаваме. Ние живеем за себе си, а вие се трудите за другите. Който се труди — е глупец. А за такива няма място тук. Затова се махайте по-скоро, докато не сме се разсърдили много!

След него всички плевели закрещяха:

— Махайте се, махайте се!

Те простряха нашироко листата си и се надвесиха едри и страшни над крехките овесени стъбълца. Овесчетата се разтрепераха — пребледняха от страх.

Дивият овес се обърна към приятелите си и им каза със смях:

— Веселете се, другари! Пак надхитрихме човека. Ха, ха, ха! Я разкажете как всеки от вас попадна тук. Можем да си побъбрим спокойно. Нали нямаме никаква работа.

Първа започна разказа си паламидата:

— Майка ми растеше сред една пшеничена нива в съседното село. Жътварите се изплашиха от нейните бодли и я заобиколиха. Така ние, семенцата й, узряхме на спокойствие. Всяко от нас имаше по едно пухесто парашутче като глухарчето. Един ден вятърът ни пое и ни отнесе надалеч. Аз попаднах тук.

Троскотът пусна встрани още няколко коренища и рече:

— Аз живеех на друго място. При оранта се закачих за плуга. Стопанинът почна да оре тази нива, без да го почисти. Така попаднах тук. И сега ми е много весело — ще се изпоти той, докато се отърве от мене.

Дивият мак помълча малко и след това заговори важно:

— Пороят донесе отдалече едно леко семенце. То поникна — и ето ме сега пред вас!

Тогава се обади лободата:

— И аз бях малко семенце. Доузрявах върху старата лобода, която растеше край пътя. Мина една крава и налапа цялата лобода. Тя сдъвка добре листата и стъблото на майка ми, но аз минах през зъбите й невредима — нали бях съвсем мъничко семенце. След това попаднах в стомаха й. Но и той не можа да ме смели, защото обвивката ми е дебела. Живо и здраво се озовах на торището. Човекът не изчака торът да изгние добре, а го изхвърли веднага на нивата.

После тя се обърна към дивия овес и го запита:

— Ами ти как дойде?

— О, моята работа е най-лесна. Нали сме роднини с овеса, приличаме си. Както знаете, стопанинът на тази нива е мързелив. Преди сеитба той не почисти добре семето. Само го погледна и отсече: „Чисто е!“ А то беше пълно с плевелни семена. Освен мене вътре се спотайваше и къклицата…

— И аз бях с вас — се провикна метличината.

— Може и ти да си била. Знам, че бяхме голяма дружина. Мързелан ни пося заедно с овеса. Той навярно ще дойде тук едва за жътва. Ха, ха, ха! Дотогава можем да живеем спокойно. Ще задушим овеса. Той няма сили да се бори с нас. Ще му отнемем светлината, ще му изядем храната от почвата. И когато Мързелан дойде да си прибере реколтата, ще пожъне плевели. Ще разбере, че пак сме го надхитрили. А оттук догодина ще превземем и кооперативния блок.

Овесените стръкчета слушаха със затаен дъх самохвалствата му. Уплашиха се — пожълтяха, залиняха.

Тогава при тях долетя чучулигата и изчурулика:

— Не се плашете! Идват пионерите. Те ще ви спасят.

Овесчетата се ободриха и запитаха нетърпеливо:

— Кой, кой идва?

— Пионерите. Нали знаете — аз хвърча високо. Видях отдалече червените им връзки. Пресрещнах ги. Чух, че са тръгнали да оплевят нивата на най-ленивия селянин. Обещали са да не позволят на плевелите да се прехвърлят в кооперативния блок.

Дивият овес запита с пресипнал от страх глас:

— Не се ли шегуваш?

— Не. Ако не ми вярвате, ослушайте се! Не чувате ли пионерската песен?

Плевелите се разтрепераха.

Чучулигата поклати главичка и им каза:

— Така ви се пада! Ако не бяхте толкова лакоми и нахални, никой нямаше да ви закача. Но вие винаги прекалявате. Сега децата ще ви изскубят и ще очистят нивата от вас. Овесът ще почне да расте свободно и ще даде много зрънца.

Най-малкото овесено растение запита:

— Защо ги наричат плевели?

Птичката отвърна:

— Защото са вредни и трябва да се плевят — да се скубят и да се унищожават.

Като каза това, тя изпърха с крилца и се вдигна високо във въздуха.

Бодрата пионерска песен бързо приближаваше.