Марин Трошанов
Ритуалът

Тази нощ отново сънува баща си с угрижено лице, чорлава брада и пепелява кожа сякаш току-що изпълзял от своя пресен гроб, за да го предупреди за нещо зло.

„Ритуалът — сети се Дарън и сърцето му изтръпна от спомена за най-опасния му сблъсък с Нищото. Първата година на брат му като пазител изтичаше днес. — Моргиал ще умре — реши той, изпълнен с хладна увереност. — Затова татко ми се яви насън… искал е да ме подготви… да ми каже, че ще го прибере… да страдам по-малко…“

Не му стана по-леко, че кошмарът се е разсеял. Слънцето бе разпорило търбуха на нощта и през раната течеше водопад от лепкави мъгли. Мътна светлина лениво се прокрадваше в спалните през зацапаните стъкла. Всички прозорци гледаха на юг към вечния мрак и необятните селения на Нищото. Сякаш строителите се бяха погрижили дори самата казарма безсловесно да крещи, че път назад няма. Защо ли трябваше да им се натяква? Всеки от пазителите ясно съзнаваше, че ежедневно флиртува със смъртта. Малцина изкарваха двайсетте години служба, за да се порадват на почестите и щедрата, доживотна пенсия. Преди седмица един паяк, голям, колкото каруца, се покатери по стената и изсмука вътрешностите на стария Дерек по време на последния му наряд. Вярно, направиха го на игленик от стрели и скверната твар се изтъркаля долу, но каква полза? Дерек лежеше като гнила череша под лятно слънце със зейнала кървава уста и кухо сгърчено тяло.

Дарън сбърчи нос, подразнен от миризмата на потни мъжки тела. Краката на дебелия Хънтър Морели воняха като саламурено сирене, а Колин бълнуваше и както винаги тихо пърдеше под завивките. Дарън отново впери поглед към прозорците. Ориентираше се по играта на светлосенките по-лесно, отколкото с часовник. Оставаше по-малко от час, преди да ги призоват за Ритуала. Той нахлузи мазната кожена туника, затегна колана с препасания меч, почиващ в ножницата, и побърза да излезе навън, за да вдиша на щедри глътки резливия въздух.

Разкърши тяло, подритна няколко камъчета и накрая се взря в Нищото с немигащи очи. Все пак гледката, която би ужасила мнозина, за него бе стара познайница като грохналата вещица, обитаваща съборетината, в която двамата с Моргиал тайничко надничаха като деца. Непрогледният мрак бе изял целия свят на юг от укрепленията извисяваше се като непреодолима тръпнеща бариера, от която лъхаше мъртвешки хлад. Сякаш в зората на времето незнайно божество бе разсякло самата тъкан на мирозданието и раната никога нямаше да зарасне. Валмата непроницаема чернота потрепваха като нещо живо, а Дарън добре знаеше, че сред тях все пак бушува живот неестествен, уродлив и чудовищен вечната неведома заплаха, която гарнизонът трябваше да възпира с цената на живота си.

Крепостната стена, опасана с дълбок изкоп, се издигаше по дължината на целия Вдовишки полуостров, който свършваше в гладната паст на Нищото. Монолитните кули и яките зъбери приличаха на кубчета за детска игра пред тази всеобхватна, безмилостна тъма, която се спускаше като черна завеса над земя и море. Разузнавателните фрегати денонощно патрулираха край нея, а бушуващите вълни извираха от недрата й, отровени от нейното зло влияние, още преди да се разбият в назъбените брегове.

Никой не се бе върнал от дълбините на Нищото, за да разкаже за света отвъд. Естествено, имаше и безброй самозабравили се глупаци — промъкваха се или опитваха да подкупят стражата, за да ги пусне до ледената прегръдка на мрака и всичко дебнещо в него. Какви ли не бяха самоубийци, останали без любов или имане, фанатици и жреци, копнеещи за духовно пречистване, луди изследователи, вярващи, че ще направят зашеметяващи разкрития. Презираше ги безумно.

— Батко!

Дарън стреснато се обърна. Погълнат от мисли, не бе чул как Моргиал се е приближил. Малкият му брат беше в пълно бойно снаряжение и начумерената утрин се оглеждаше с мътен блясък в грижливо излъсканата му ризница. Дори ниско нахлупеният островърх шлем не успяваше изцяло да скрие буйната му рижа коса. Луничавото лице бе сериозно, а очите искряха като огрени от слънцето сини кристали преливащи от енергия и решимост. Дарън го улови в прегръдката си и спонтанно го целуна по челото. И двамата знаеха, че до днес не бе показвал своята привързаност. Това обърка Моргиал…

— Ти си преживял Ритуала — каза той и гласът му леко потрепери. — Повечето успяват. Казват, че така се става мъж.

— Просто бъди внимателен, както говорихме. Стой около границата без резки движения, за да не привлечеш нещо, което не искаш. Задържай дъха си, ако можеш. Всичко там е зло… дори въздухът…

Час по-късно подготовката бе приключила. Петдесетина воини се бяха събрали в подножието на стената, а още толкова наблюдаваха иззад бойниците горе. Дарън стоеше до брат си, а Нищото се извисяваше пред тях тъй близо, че обхващаше целия свят. Мразовитият му дъх пронизваше до кост. Наслоените валма чернота се гънеха, извиваха и сплитаха на хиляди невидими нишки. Някъде в дълбините на тази безбрежна, тръпнеща материя изригваха и умираха многоцветни светлини като светкавици, лумнали в разразила се буря. Долитаха звуци — сподавени крясъци, ридания и вопли на загадъчни същества. Над всички тях отекваше вибриращ тътен.

Както винаги дебелото въже бе омотано около стърчащата под остър ъгъл базалтова колона, чийто връх бе тъй нащърбен, сякаш изгризан от великан. Според легендите колоната бе поломен остатък от огромен дворцов комплекс, който Нищото погълнало преди няколко хилядолетия.

— Някаква птица прелетя над стената снощи — шепнешком обясняваше брадатият Карил Евънс на малка група слушатели. — Страхотия, казвам ви. Клюнът й беше, колкото ръката ми. Петима конници начело с Родерик препуснаха след нея. Открили я кацнала на камбанарията в града и я пронизали с огнени стрели.

— В туй време Артур е патрулирал на източната фрегата — обади се някой. — Каза, че от Нищото излетели десетина светещи призрака. Пет минути се въртели около върха на главната мачта и виели като луди псета. После ей тъй — щракна с пръсти — се разтворили във въздуха.

— Не е на добре — поклати глава Карил. — Имало е цели месеци спокойствие, а напоследък… Уффф…

— Не ги слушай! — каза Дарън, докато затягаше въжето около кръста на брат си. — Концентрирай се!

Моргиал кимна отсечено и преглътна. Адамовата му ябълка подскочи в гърлото. Лорд Марад Зиал излезе напред висок и достолепен. Течението бе подхванало плаща му във вихрен пурпурен танц. Той поглади прошарената си брада, прокашля се и рече:

— Моргиал Талад, мина една година. Вече си разбрал, че постът на границата с Нищото възпитава в доблест и носи слава, но е тежка отговорност и непрестанна игра със смъртта. Ще ти се даде един шанс или да сключиш договор с крал Орин Трети, за да прослужиш достойно двайсет години в полза на кралството и цялото човечество, възнаградени с щедра доживотна пенсия и всички полагащи се почести, или да се откажеш тук и сега…

Зиал размаха жълтеникавия пергамент с кралския печат.

— Продължавам! — извика Моргиал и пазителите го обсипаха с окуражителни викове.

— Тогава, следвайки традицията на древния Ритуал, остава да видим дали наистина си достоен да се изправиш срещу мрака на Нищото.

Наоколо се възцари тишина. Ритуалът имаше ясни правила. Моргиал трябваше да оцелее пет минути в Нищото, омотал около кръста си края на конопеното въже, за да го изтеглят, ако се наложи. С оголен меч в ръка, младият мъж бавно пристъпи напред и чернотата го погълна.

Дарън изглеждаше невъзмутим, ала сърцето му биеше стремително в затвора на вледенилите се от страх гърди. Той мислеше за собствената си среща с Нищото четири години по-рано как хладните пръсти на тъмата го опипваха като похотлива любовница. Дарън изтръгна арбалета от ръцете на Хънтър Морели. Приклекна на коляно и го насочи към мястото, където въжето потъваше в хищния мрак.

Минутите се нижеха като охлюви, пълзящи по сух пясък. Въжето потрепваше равномерно, без да се чуе отчаян писък или болезнен стон. „Може би съм се опасявал напразно — помисли той с надежда. — Татко, моля те, закриляй го!“

Тъкмо в този миг лорд Зиал даде знак и острият сигнал на медна тръба проехтя в тишината. Въжето леко се размърда и след няколко секунди Моргиал излезе от хватката на Нищото. Посрещна го вълна от радушни викове и той се спря, замаян, с глуповата усмивка от ухо до ухо. Погледна брат си с гордост. На Дарън му се искаше да изкрещи „Ела при мен, дръпни се оттам“, ала преди да го стори, от Нищото изплува огромна сива ръка с нокти като криви остриета. Тя се впи в Моргиал, почти откъсна дясното му рамо и го издърпа обратно в мрака като парцалена кукла. Момчето дори не успя да извика. Дарън пусна стрела, която безсмислено полетя подире им. Сетне захвърли арбалета и се спусна напред с вик. Здрави ръце го уловиха, преди да стигне развълнуваната черна маса.

— Недей! И ти ще погинеш!

Той се отскубна и падна на колене. Нададе безсилен вой сред възцарилото се гробно мълчание. Накрая зарида, заровил лице в студените си длани.

Оставаха още шестнайсет мъчителни години.