Бранимир Събев
Цар Гарван

Живял някога в топлия и слънчев юг млад принц. Неговото име било Армандо. Още от най-ранна възраст баща му, старият граф, се постарал единственото му дете да бъде образовано подобаващо, за да израсне като добър и справедлив владетел, на когото спокойно да завещае графството един ден, щом го прибере Господ. Затова не жалил средства, за да доведе във фамилния замък най-добрите учители от цяла Кастилия.

Ала Армандо бил буйно и непокорно дете, което предпочитало да тича, да играе и да прави пакости, нежели да седне и да залегне над книгите. Обичал единствено музиката, да я слуша и да пее с прекрасния си глас. История и география научил криво-ляво, колкото да има обща представа, а в религиозно отношение търпял местния абат, който го въвеждал в католицизма, понеже нямал друг избор. Неща като литература и математика презирал, а на учителите по рисуване и астрономия открито се подигравал. Въпреки че се опитвал да бъде строг, графът бил стар, Армандо бил единственото му дете, което дошло късно на бял свят, а съпругата му и майка на Армандо се споминала, преди да навърши и годинка. Не било чудно, че принцът се разглезил от малък.

Така Армандо израснал красив и горделив мъж. Обичал ездата и лова, да стреля с лък и всеки ден се упражнявал във фехтовка. Обичал хубавата музика и доброто старо вино, а най-голямата му страст били дамите. Те също не били безразлични към него млад, хубав, стегнат и строен, щедър и богат, с чувство за хумор и удивителен глас, който докосвал душите им. Били запленени от дългите му, тежки черни къдри, топлите му кафяви очи и плътните му, чувствени устни. Денем го мислели, а вечер, сами в леглото, си представяли как дългите му загорели пръсти обхождат телата им. А щом го видели с любимото му облекло: червените бричове за езда, високите черни кожени ботуши и снежнобялата му риза с жабо и дантелени маншети, изгубвали ума и сърцето си по него. Някои завинаги.

Принцът обаче не се влюбил никога, в никоя. Много дами минали през леглото му, ала през сърцето му ни една. Някои били съвсем млади, още ненапъпили, а други вече повехнали, достатъчно стари, за да му бъдат майки. Някои отнели сами живота си, неспособни да живеят без него и да го виждат в чужди обятия, други се обърнали към Бога и отишли в манастир, отчаяно молейки се всеки ден на Светата Дева да изтръгне греха от тях и да ги дари със спокойствие. Това не го трогвало никак на този свят той обичал преди всичко и най-много себе си. Немалко братя и съпрузи на обезчестени и захвърлени дами били гневни на Армандо, ала баща му се ползвал с уважение и под дългогодишното му управление областта процъфтявала. Тези, които въпреки всичко се изправяли срещу принца на дуел, неизменно намирали смъртта си от върха на рапирата му, изкована от толедска стомана. Във фехтовката Армандо нямал равен.

Това продължило до 22-рия рожден ден на Армандо, когато нервите на баща му, стария граф, вече не издържали. Омръзнало му да гледа как единственият му син пилее времето си и парите на рода, как се занимава само с лов, езда, дуелиране и прекарва цели нощи в кръчмите в компанията на вино, жени и песни. Започнал да му се кара, да му държи речи, да го заплашва с лишаване от наследство всеки ден, по цял ден. В един момент бащините приказки омръзнали на принца и той решил да се махне от слънчева Кастилия. И без това тук вече му било скучно, знаел всичко и бил ходил навсякъде. Отдавна жадувал да тръгне да си дири късмета по широкия свят, да усети вкуса на приключенията, соления аромат на морето, уханието на чуждоземните подправки, задморските вина и парфюма на тамошните жени. Така принцът облякъл любимите си дрехи, стегнал малко багаж, взел торбичка с пари и вярната си рапира и се метнал на първия кораб.

Три години обикалял Армандо по света, ходил къде ли не. Бил се в жежките пясъци на пустинята с арабите, пътувал толкова далеч на юг, че попаднал в земите на хората с черна кожа. Преплавал с кораб до земите на китайците, народ на изобретатели, с култура и изкуство, ала жестоки, яздил из степите с мълчаливите мустакати монголци. Отишъл чак при затворените изолирани японци и бил възхитен от хладните им оръжия. Но все нещо го дърпало назад, към любимата Европа, към цивилизацията. Накрая се върнал, изморен и изтощен, ала с пълна душа и пълни очи, бил видял толкова много, научил какво ли не.

Почти бил стъпил на родния континент, когато започнал да чува край лагерните огньове край Киев и Новгород едно име. Име, прошепвано само веднъж на вечер, от което едрите и здрави мъже се разтрепервали и се увивали плътно в одеялата си. Име, което карало жените да се кръстят, децата да се крият под леглата, а старците да плюят през рамо. Име, след което настъпвала за дълго време тишина, тежка и мъчителна. Заинтригуван, той започнал да подпитва за това име в различните страни, ала не всички го били чували, а който го чувал бягал. Накрая стигнал до малка антикварна книгопродавница в Унгария, чийто собственик бил Петер: престарял дребен човечец, с живи очи, без съмнение, попил големи количества мъдрост и знание от книгите за целия си дълъг живот. Изправил се в цял ръст принцът насред магазинчето така, че Петер да не може да избяга, и властно произнесъл името: Варгорот.

Огледал се бързо във всички посоки старецът като плъх, хванат в зърното, ала видял, че няма накъде да бяга, и неохотно заразказвал:

— Чувал ли си някога за най-могъщия и тайнствен демон в цяла Европа, благородни принце? А, Европа, сигурно в целия свят… Някъде далеч, далеч на север, сред ледове и заснежени скали, на планински връх се издига замъкът Свартеборг, обиталището на демона Варгорот, известен още като Цар Гарван. Ала не мисли, че това е демон, дошъл от всеизгарящите пламъци на преизподнята. Според тайно предание нейде тук, в Унгария, през старо бойно поле минават четири пътя: пътищата на мрака, студа, стоманата и забравата. Тези пътища се пресичат в прокълнат кръстопът, до който се извисява изсъхнало дърво, по чиито здрави клони са били избесени безчет престъпници. На този кръстопът една нощ се срещнали мъж и жена… и се харесали. Но не били като нормалните хора тези мъж и жена. Това били Гладът и Чумата. Привлечени един от друг, те решили да си направят дете. Бръкнал в гърдите си Гладът и извадил къс студен гранит, който поднесъл с поклон, а Чумата нежно го поела в дланите си и го обвила в черни пера. Така се родил синът им. Нарекли го Варгорот, а впоследствие станал известен още като Цар Гарван.

После започнали слуховете, че Цар Гарван е отговорен за бедите и проблемите на всички. Че той предизвиква войни и носи глад и болести на хората, за да храни собствените си деца черните птици. Че е отговорен за женското безплодие и мъжката ярост, че всеки богаташ и аристократ има негов идол в ревниво пазена стаичка и му се моли всяка вечер, дори му принася жертви. Ала аз имам досег до знание, недостъпно за простолюдието, и знам, че това въобще не е вярно. Варгорот имал една-единствена страст и това били рицарските турнири, в които не пропускал да вземе участие.

Няма турнир, в който Варгорот да е участвал и да не е станал шампион. Няма рицар, изправил се срещу него в честен двубой, и да не е бил победен. С копие на кон или спешѐн с оръжие в ръка, Варгорот неизменно побеждавал. Всички се страхували от слабия рицар, висок сажен и половина, опакован изцяло в черна стомана и с шлем във формата на гарванова глава. Шушукали по адрес на тъмното му наметало, направено от пера, което много приличало на криле, обсъждали огромния му кон, факта, че ходел на турнир съвсем сам, без оръженосци. Накрая спрели да го допускат до турнири, където и да било. Оттогава Варгорот се оттеглил в своя замък Свартеборг, разположен някъде далеч, далеч на север, и никой не го е виждал от много отдавна. Не знам какво си чул или какво тепърва ще чуеш, принце, но искам да знаеш, че Цар Гарван е преди всичко много, много самотен.

— Разбирам защо го мразят и се страхуват от него, но защо чак искат да го убият?

— Мисленето на простолюдието, благородни Армандо. Носи се поверие, че когато Варгорот умре, по земята вече няма да има глад, войни и болести. Някои дори смятат, че отиде ли си, с него ще си отиде и бедността. Парите по света ще се разпределят поравно между всички и всеки ще живее нормално. Представяш ли си?

Кимнал в отговор Армандо, благодарил на стария Петер и въпреки протеста му оставил една хубава голяма монета на тезгяха. Излязъл замислен от книгопродавницата и тръгнал безцелно по калдъръма.

Интересът на принца растял и той започнал да обикаля навред, за да събере информация, ала никой не знаел повече от стария Петер. Разпитвал хората в Моравия, които, щом чуели за Цар Гарван, бягали, търсел информация в Бохемия, където директно отказвали да говорят по темата. Отчаян, Армандо се прибрал в родната Кастилия, ала не го свъртало и все ходел до крайбрежните градове, където подпитвал на пристанищата хората от пристигащите кораби. Това продължило, докато един ден грубоват английски моряк със счупен нос прямо му казал да не се занимава с глупости.

— Върви си по пътя, момче. Млад си и хубав, а като ти гледам дрехите, и богат. Прибери се вкъщи, намерѝ си жена и си живей живота. Оставѝ демоните да тънат в забвение сами там, на север, впримчени в студа, където им е мястото.

Тогава принцът взел решение, че каквото и да му струва, ще намери и ще победи най-могъщия демон: Варгорот, Цар Гарван. Не помогнали молбите и увещанията на баща му, че трябва да остане тук, че те имат задължения към крал Алфонсо Кастилски, че трябва да помогнат на кралство Арагон в започващия Албигойски кръстоносен поход, че такава е волята на Папа Инокентий III, самия Божи наместник на земята… Тези неща не интересували принца ни най-малко, не го трогвали по никакъв начин.

Армандо се облякъл в най-хубавите си доспехи и взел най-добрите си оръжия: щит, тежко копие и дълъг меч. Облечен целият в стомана, той се метнал на любимата си сива кобила Сомбра и тръгнал на път. Напуснал Толедо, минал през цяла Кастилия и Арагон и навлязъл в Аквитания. Ходил, бродил къде ли не, разпитвал, отговорът навсякъде бил недвусмислен.

Щом толкова си изгубил разума си, че да търсиш Цар Гарван, върви на север.

И така, Армандо вървял все на север. Минал през земите на франките, Фландрия, Свещената римска империя, докато стигнал чак до Дания, в град Олбор. Там отседнал за вечерта в странноприемница „Златният елен“ и попитал съдържателя може ли да го упъти. Възрастният датчанин мълчаливо кимнал.

— Изглеждаш ми твърдо убеден, младежо, затова няма да се мъча да те разубеждавам. Варгорот живее още на север, в Гренландия. Там трябва да отидеш и да изкачиш връх Гунбьорн. На самия връх стърчи замъкът Свартеборг, обиталището на Цар Гарван. Ала не ще победиш демона ти, жалко за целия ти плам и красивата младост, които ще бъдат погребани.

Засмял се щастливо принцът, поръчал си обилна вечеря и хубаво вино, пък почерпил по едно всички в „Златният елен“. Имал повод да празнува, вече знаел къде се намира демонското чудовище, адското изчадие Варгорот. На сутринта напуснал кръчмата с първите лъчи на изгрева и се качил на кораб за Гренландия заедно с вярната си кобила Сомбра.

Морето било спокойно, ала мрачно. Не след дълго Армандо стъпил на Гренландския бряг, а моряците му помахали, убедени, че няма да го видят никога повече. И той им отвърнал, и се упътил към планината. Тепърва осъзнал с какво точно се е захванал. Било студено, толкова студено! Тези скали и камъни, снегове и ледове така мразовити, така бели… Като смърт. Не били свикнали и буйното му сърце, и горещата му южняшка кръв на такива температури, ала стиснал зъби и продължил. Напред, все напред.

Ето го пред него и връх Гунбьорн. Закатерил се стръвно нагоре принцът, изстисквайки от душата си цялата мътилка на омразата и вливайки я във вените си: най-могъщото гориво на света. Клетата му кобила обаче не издържала накрая рухнала в снега и изцвилила тъжно веднъж-дваж, преди да пририта предсмъртно и душата й да напусне изнуреното тяло. Принцът се подкрепил за последно с оскъдните си провизии и зарязал вещите си до трупа на коня, продължавайки пътя само с доспехите на гърба и оръжията в ръцете си. Нейде далеч прокобно зазвучал вълчи вой.

Накрая, задъхан и изморен, ала с несломен дух Армандо стигнал почти до върха, където съзрял да се извисяват сивите стени на страховита цитадела. Замъкът бил нереално висок, а на кулите му плющели черни знамена. Изглеждал непоклатим, непристъпен, непревземаем. А и коя ли армия би стигнала дотук? Над замъка се виели десетки гарвани, чието грачене сякаш отеквало във всемира. Приближил се принцът до портите, високи три човешки боя, и потропал три пъти с бронирания си юмрук.

Не успяла ръката му да изтръгне звук от дебелото обковано дърво, ала не това било изненадващото. Дверите на Свартеборг не били заключени двете крила бавно се разтворили като по команда, сякаш присмехулно приветствали Армандо. Той не чакал втора покана и пристъпил вътре.

Озовал се в огромна зала, чийто таван във формата на купол бил изпъстрен с десетки малки, кръгли отвори като бойници и от тях надничало бледото зимно небе. Напомняла му катедрала. От тавана висял на дебели вериги чудовищен незапален полилей, направен от кости и човешки черепи, голям като къща. Вътре не било по-топло от навън и през отворите падала по някоя снежинка. Някъде напред, в сумрака, принцът различил колосален трон, на който седяла неподвижно едра фигура. Армандо свалил от гърба си щита с родовия герб и насочил копието си напред.

— Ти! Жалък демоне! Обитателю на този забравен от Бога замък! Пристъпи напред, към светлината!

От трона се чул звук, наполовина съскане, наполовина изсумтяване, концентрирал в себе си солидна доза презрение. След това Цар Гарван изпълнил нареждането.

Варгорот изглеждал повече от страховито. Бил по-висок и от най-високия мъж, който някога Армандо бил виждал. Кожата му била тъмна, плътно покрита с катраненочерни пера, а главата му гарванска. Ръцете дълги и тънки, ала здрави костени клечки, завършващи с пръсти, които хем наподобявали пера, хем нокти. На гърба му растели големи черни крила, придавайки му вид на ангел от преизподнята; краката му били птичи. На хлътналите си гърди носел нагръдник от черна стомана, изписан с непознати руни, а около кръста му били завързани седем парчета здрав плат с цвят на старо вино, напомнящи шалове. Краищата им били обточени с метал и висели почти до земята. При всяко движение на Цар Гарван те подрънквали тихичко, извикващи в съзнанието алюзията за звука от тъжен цимбал. Въпреки студа Армандо усетил как се поти под доспехите.

Варгорот проговорил, а гласът му бил рязък и изненадващо чист. Всяка дума, която произнасял, звучала като кристална чаша, разбита в студения камък.

— Кой си ти, нещастен младежо, и какво искаш? Нима животът ти е омръзнал толкова рано, та си стигнал чак дотук, при мен?

Поел си дъх кастилецът и стиснал здраво копието, да си вдъхне кураж.

— Аз съм принц Армандо де Алкала Родригес Ечевария Сантяго Веракрус, син на Фернандо Калдерон, граф на Кастилия и верен поданик на негово величество Алфонсо VIII. Ала не съм тук в качеството си на аристократ, а като проводник на Божията воля и тази на земния му наместник, Папа Инокентий III.

— Нима? — присмехулно намигнал Варгорот. — Позволи ми силно да се усъмня в това. Но да приемем, че казваш истината, макар да не е така. Каква е волята на папата и Господ Бог?

— Време е да престанеш да мърсиш земята и да се върнеш обратно в родната преизподня, демоне!

— Жалък глупак — поклатил глава демонът. — Аз, чиито родители са Гладът и Чумата и бях заченат от шепа пера и парче камък, не смея да говоря от Божието име, а ти, създаденият от кал и вода, не просто говориш, а и лъжеш. Ти си тук, воден от стремежа да се прославиш чрез моята смърт. От години не се бе появявал такъв като теб, даже вече мислех, че идиотите са се свършили на земята. Имаш хубава броня, ще стои чудесно в колекцията ми.

След тези думи Варгорот плеснал с ръце и на стените започнали да се отварят бойници, подобни на отворите на тавана. Зимният вятър нахлул в двореца, а заедно с него и светлината, която досега се процеждала само отгоре. Армандо вече можел да огледа всичко и се вцепенил от страх.

По стените висели стотици брони, принадлежали някога на смели юнаци, решили да си пробват късмета срещу демона и загубили своя живот. Имало брони на тевтонци, тамплиери и йоанити. Брони на викинги, на рицари от Светия Гроб Господен и нагръдници на араби неверници. Имало даже брони на воини от Далечния изток, на неизвестни дори на Армандо бойци, та чак такива на римски легионери. Ужасяваща колекция, събирана в продължение на векове.

— Откакто съм на този свят, та чак досега, смелчаците не спират — въздъхнал Цар Гарван. — Заради произхода ми, заради това, което съм, заради това, което мога да сторя, а не съм правил никога постоянно имаше такива, които драпаха към мен. Виждаш ли, принце, когато си на върха, се превръщаш в удобна мишена за всички долу, понеже се забелязваш отдалече. Накрая престанах да се скитам, престанах да се крия в пещери и затънтени места и дойдох тук. Съградих свой дом, замъка Свартеборг, а те продължиха да идват, ала все по-малко и все по-рядко…

— Удивително е всичко това, демоне — изскърцал със зъби Армандо, мъчейки се гласът му да не трепери. — Не знам дали говориш истината, ала трябва да си платиш за смъртта на всички тези благородни мъже.

Варгорот поклатил глава и обърнал гръб на рицаря. После тръгнал към трона си.

— Върви си, кастилецо. Аз стоя тук, сам, в замъка си вече цели столетия, достатъчно далеч от всички, и не правя нищо лошо никому. Не нападам, не изпращам мор, не съм събрал вертеп от убийци, които да безчинстват по суша или вода, не върша никакво зло, макар да мога. Единствено наказвам тези, които са достатъчно инатливи, че да ме обезпокоят в дома ми. Бронята ти ще дойде чудесно за колекцията ми, понеже нямам такава, ала не я искам. Вземи си доспехите, оръжията и горделивото сърце и се върни обратно в слънчевата си топла страна.

— Достатъчно! — изревал принцът и запратил копието към незащитения врат на Цар Гарван.

Демонът светкавично се обърнал и уловил пиката във въздуха. После стиснал юмрук. Дървото се строшило като съчка в ръката му, а тъмните очи на Варгорот потъмнели още повече.

— Добре — изрекъл бавно той. — Така да бъде.

Бръкнал зад трона и извадил оттам боздуган и щит с нарисуван гарван на него. Сетне надал пронизващ костите писък и налетял на Армандо.

Дуелът бил страховит, но кратък. Армандо бил изкусен фехтовач, ала не можел да се мери с демона: огромен, изненадващо бърз и обладаващ чутовна сила, придобил невероятни бойни умения за всичките спечелени единоборства през целите тези векове, ако не и хилядолетия. Цар Гарван изкусно избил меча и щита от ръцете на принца, сетне го праснал със собствения си щит така силно, че принцът отхвърчал назад и се ударил лошо в стената. Свлякъл се Армандо на пода, зашеметен от болката, а Варгорот го довършил със замах от горе на долу и заглобил боздугана си в нагръдника му, вдлъбвайки стоманата навътре.

Клекнал до главата на полумъртвия принц Цар Гарван, а около тях бавно се разливала локва кръв.

— Ти си първият, на когото предоставих избор, на когото дадох шанс да оживее и да се прибере, и ти го пропиля. Но не се тревожи, измислил съм ти наказание. Толкова десетилетия стоя тук, самичък в замъка си, само от време на време някой героичен глупак като теб се появява да разнообрази скуката ми. Много съм самотен и имам нужда от приятел. Ти ми изглеждаш подходящ интелигентен, възпитан, образован аристократ. Ще ми е приятно да бъдем заедно, да си говорим, да споделяме знания и тайни… И да наблюдавам как гордостта ти се рони през вековете.

Демонът наредил около умиращия Армандо тринайсет черни свещи, щракнал с пръсти и те се запалили. Сетне надал крясък към тавана и след малко от отворите долетял едър гарван, който носел в ноктите си жив прилеп. Варгорот положил едната си ръка върху прилепа, а другата върху гърдите на принца и запял нечестива песен. От сатанинския ритуал залата се изпълнила с валма дим. А над замъка гарваните се виели бясно, били стотици, хиляди, грачели с всичка сила и сипели пера, които валели над Свартеборг като черен сняг… И така, докато Армандо отново се въздигнал.

Така принцът станал ни мъртъв, ни жив. Кожата му избледняла, очите му изсветлели, зъбите и ноктите му се удължили. Изглеждал вечно тъжен, ала станал още по-красив отпреди: вече бил неподвластен на старостта и времето. И не се стремял към плътта на красивите дами, а към кръвта им. Това било наказанието за неговата гордост и суета, за самолюбието му и жаждата за слава. Прокълнат навеки, той отвърнал очи от човешкия род, обречен да преброжда света в мрак до края на дните.