Ив Бише
Сънят на Мария

„Аз, гледам го, безсилен,

по-крехък и от мойта плът дори.

 

На хълма с нимба от последните лъчи

представям си целувката на другия приятел, Юда,

усмихнат, с цялото усърдие

на устните и на ръцете.

 

Какво ти дадох аз, аз, твойта майка,

извън препаската и пола на новородено,

който целувах там, във Витлеем,

за да забравя празната утроба, нашия — аз вярвам —

неосквернен капан.

 

Вали. И няма повече свидетели. На хълма трите

дървета се навеждат към земята

и обитателите им мълчат, превили врат

и плещи пред света…

 

Вали.

Аз гледам капките. Съвсем реални капки.

Подлагам се на свежестта им.

И там така валеше, в пещерата.

 

Тъй бе подтиснат ти, когато зърна тоя свят.

 

И толкова бе крехък, че мечтаех

понякога да те закрилям

по краткия ти земен път.

Но кротките животни не успяха да ни стоплят,

заети с тяхното преживяне

и с Влъхвите,

и с всяко неуместно влизане на Йосиф, който

трепереше

пред портата отворена на моята утроба.

 

И Бог трепереше — и той,

най-вече той,

невидимият ти родител,

незрима плът пред тази плът новородена,

 

решил, че е съвсем естествено

на тоя свят

да ме лиши от малката подкрепа да не страдам

и толкова да не крещя.

 

Сега говориш на разбойника,

сега шептиш.

Но кацнал на върха на своето дърво, не чувам да се молиш

на мен, която съм те носила тъй дълго.

Ти стенеш, ти зовеш Отца си.

 

Ти криеш своя детски пол,

корема хлътнал, малък, който ще измия

с жените на езическия хълм,

 

та семето ти да поеме

към бъдещите векове,

та пред лицето на света да възвестя след време:

 

— Ето Синът на истинския Син,

това е вторият човек,

плътта новоявена, поводът за второто повествование.

Пристига Бог

тъй както старите копнежи за деца у мене пак избликват

мечтите ми за дъщери

и моята любов на майка

без бъдеще.

 

Понякога аз гледах твоето Лице.

 

Аз гледах сутрин в стаята със смачкани пердета

очите ти

и мислех си, че вече сянката се е простряла

наоколо,

понеже всички ние, и настойникът ти, Йосиф,

и аз, самата аз, когато твойте ученици

поканиха те на вечеря и говорихте си до зори,

очаквахме живителния сън,

жадувахме за отдих през нощта, която ни измива и пречиства.

Но теб захлупи те нощта.

 

И смачка те в леглото

тъй както стария овчар — не си ли спомняш —

с дълбоки бръчки край устата.

Сънят го всяка вечер състаряваше.

Надсмиваха му се.

Но той, принасяше той в жертва агнета.

 

Принасяха се вече в жертва агнета.

И аз целувах вече твойте детски рамена.

 

И ето те отново.

Ще те посрещна аз

и ще целувам едрото ти тяло на изтръгнат корен.

 

Дордето пак не ме прониже

и пак не ме изкорми споменът за сладостната болка,

оная болка на жена, която носи,

заложена в утробата ми, още

когато мойта майка мислела е за корема си…

 

Тъй както майка й на нея още по-отдавна,

тъй както всички майки отпреди, мечтаещи

и страдащи преди изтърканата гледка

на празната торба.

 

И ето ме.

 

И ето ме, торба на Бога, моето дете, утроба безполезна,

вместилище и грозно, и горчиво,

където ще се плъзне твоят образ изтощен.

И ще обжари той месата ми, ти сам го виждаш.

 

Разчекната съм вече аз.

 

Защо ме изостави ти?

Говориш на разбойника. И милост от баща си молиш.

И аз, аз, твойта майка,

аз вехна като всичките жени.

 

Сега поклонниците се събират. Планината

е мръсна.

Вън Йосиф почва пак дърва да цепи

и да ги носи.

 

Този човечец, този придружител мой, дърво за мене,

ще дойде и ще седне.

Ще ни измие нечовешките страдания

разсеяно — едно след друго,

като че грубата десница

за нас е само мислила, за майките и синовете.

Ще ни целуне по очите. Аз ще го намеря за добро.

 

Веднага, в потвърждение на всичко,

коремът и клепачите му като мрамор

ще се втвърдят и ще разтрогнем наште устни.

Агонията, казват,

е винаги за живите изгодна.

И ето кончината на Сина.

 

Водата на съня,

и семето, събрано от осъдения да умре,

което пак ще потече по-късно, много

по-късно

към новите утроби.

 

Дордето сладостната болка пак се върне

в леговището на самия Бог

и пак израсне

като че ли е дремела на скрито

с надеждата,

че ще разтвори пак човешката врата,

за да покажа на света аз новата си рожба

със сълзи и със земна радост

в сърцето си,

под клепките

аз, дето никога не съм изпитвала това.

 

Но ти, детето ми, най-вече ти,

о моя вечно първородна рожбо,

стани,

вреслив срещу рушителите на света,

на всичките ония,

които си приписват правото отново да участват

в най-простата,

най-хубава подялба на плътта ти на човек, пожертван

 

навеки

 

за моя сметка.“