Патрик Лопен
Светлината на времето

<…>

Едно твърде определено място. Дихание. Синур. Края на гората. Ако можем да си го представим. Не беше ли сън това.

Прилича ми на оголването на сезоните.

 

От никого. Хьолдерлин. Бордо. А може би в Гърция. Итака е родината на Одисей. Божествена светлина, напластена върху самата себе си (сезони погребани живи). Един съвсем накрая. Тази урва на времето. Свършек на разума. Развалина. Никога завършена фраза. Антигона, зазидана жива, и в този шум, зазидан от всемира, — езикът на диханието, внезапно вдигнато на крак. Обзема ме подобна загадъчна светлина, клеймо, ударено здраво от облачното небе.

 

Това голо нещастие сутринта. Шупливост. Крехкост. Зиморничаво и сякаш задушено от дупка в чистия въздух. Непрекъснато слягане на чувството в гласа (завеси, колони, фрески, аркади), където скитат мрачните спазми на сърцето, това затъмнение на деня още от самото начало, това лудо присъствие на сивото сияние.

 

Но в късите думи цари идеята за непрекъснатост. Понякога проблясват отминалите дни. Започва разлистването. Какво можеш да кажеш? Освен да гледаш как пада водата — капка по капка.

 

И „тази тъй висока, тъй ненужна, непокътната стена“

Развалината да се опише

това разкъсващо те блаженство

небе изпъстрено от иглики

ливади по склонове полегати

и хълмове обрасли с горички

Покрай брега, край подпорната стена на скалите разцъфналата вода се носи като вятър, като стихия и утринната светлина блести сред пяната. Още по-нататък колове от здраво дърво и яки въжета, покрити с тръстика. Тяхната спокойна кухота те кара да мислиш за това, което ще бъде делтата на стихотворението, непримиримо в своята гъвкавост, тази мисъл, която си остава рязка в отблъскването на мисълта.

 

Ако продължа да вървя по течението на деня, мога да се приближа до времето, което не познавам. Сякаш се движи

        огромната гора под свода на нямата забрава.

 

Другаде, далече от градовете и крепостните стени, е живото пространство на нещата между две царства.

„Светлото разлистване“

„ръмката над дългите канали“

Вървя по брега на деня. Мачкам бавно светлината

между пръстите си — корените и мъзгата.

 

Докосвам мимоходом раменете и лицата на всичко, което извиква в паметта един току-що започнал живот.

 

Възнася се видимата пълнота на тресавищата от птици (така молитвата на сянката възпира живота). Вървя вечерта през мочурливите окрайнини: ореолът на мрака от някакъв сън — с най-трогателните движения — се плъзва по-късно за „втори“ път по моите устни (и неочаквано тази светлина на времето оживява за миг)… В синилото на деня гъстотканата мъглина на чистия въздух (този кафез разлистване и въздишка).

 

Добре разбирам, че цялата утеха е в тоя чакъл, избелен от светлината (и може да се каже, че в разстоянието се съдържа — винаги нова — възможността да мислиш).

 

В хълмовете се провиждат силуети, които се размърдват бавно, лятна трева, избуяла чак до кръста

               и всичките жита

 

Както в детските книжки, които никога няма да престанем да разглеждаме, да съзерцаваме — листопадът, росата — да ги докосваме страница след страница.

 

Цялото някогашно щастие под клепките.

В очертанията на огромното слънце с червени петна

по лицето, потта, избила край устните, блести по челюстите. Виждат се ливади, накълбени от вятъра.

„синьото на лазура“ —

Аркада и прозорец.

 

Ще кажеш, че това е лятото, огромното лято и всички полски цветя в ливадата, и всички речни и полски цветя — синчец, лютичета, звъника, страдащи тръстики,

име за всеки вид,

назовано е всичко наоколо — липата, каменният стубел, мястото покрито с прах — думите, тяхната сладко-горчива мъка, тяхната светло-посърнала раздалеченост.

 

Иска ти се да измъкнеш времето от неговата загадъчна светлина и да го притиснеш до себе си — продължително… срички, поглед, среда…