Ги Гофет
Лазар и богаташът (Якопо Басано, 1540)

I

На масата са трима, най-небрежно

единият държи на скута си виола,

ала не свири, другият — пред празно блюдо

на смъкналата се покривка, третият

е хубава жена с тъй бяло тяло, гръд

подложила под светлината на деня догарящ,

когато всеки чака още нещо,

но то не идва, все така не идва.

На масата са тримата, а ти —

четвъртият, забравен долу в ъгъла

затънтен на картината, събираш пак трохите

под подписа отдавна нечетлив.

II

На масата са трима и приказват тихо,

докато мракът своя кладенец дълбае

и дави осияните със слава

лица. Помръква златото и пурпурът гаснее.

Ако издува се гръдта от алабастър,

това е сетното повдигане преди

тук всичко друго да се слегне. Тримата

са като сляп триъгълник, загубил своята

заостреност, и ти — там, в своя ъгъл,

оставаш с оня, дето псетата го ближат,

напереният шут на краля, Лазар — все едно:

човека, чакащ капката последна, от която

морето ще прелее.

III

Това е краят на деня догарящ,

на всички ни така добре познат:

нещата са си по местата и светът

дори да стане друг, картината, сюжетът

пред погледа остават същите — най-малкото,

тъй както тук, детето на художника Якопо

не се прокрадва между сцената и четката

и не остава там с очи разтворени широко

в най-тъмния затънтен ъгъл, тази тъпа лудост

ни да приемеш, нито да отхвърлиш:

самото безразличие на живите

към живите — и ако нещо питаш пустотата,

въпросът е с какво ли да запълниш и нощта,

и празните очи на Лазар — едновременно.