Марк Делуз
Кошмарът на един празник или обратното

Кошмарът на върха на пръстите ми

предрешен непохватно се обажда

с престорен глас иззад моето рамо

не мога вече да говоря да пиша

не мога вече да пиша и да говоря

всичко

трябва да се преправя

от няма ме до вчера все още не ме е имало

не съм бил роден

ме дращи със своята истина

трябва да се пре-трайва

Тишината в мене направо ме дразни

понеже не знае че за малко е закъсняла

и шумът я е изпреварил и за ръка ме държи

и всичко за да хвана грубото

(нямам нищо против разбира се)

писало което със своето рило оре

страницата пияно клатушка се пада

(както котка на своите нозе)

на носа си

Само браздата напред да ни води

нищо че тя криволичи и нищо

че в мечтаната книга безпорядък цари

че той е в белия лист-огледало където моите нокти се чупят

чегъртат стържат драскат за да задраскат

думата в която съм се вкопчил…

дъхът

да си поема дъх

и аз

дъхът се е отпуснал върху талазите на стиха

(къде е стихът?

аз нишката на стиха

я изпускам

изпуснах я

виждате ли

видяхте ли го?)

и пак ме преследва и хуквам и пак

и пак ме преследва и пак

казано просто изгубен

съм пак къде съм?

преди

и след

празникът

друго лице е добил

нормално

за карнавал

никой не се оплаква може би само луната и още…

казвах

лицата

не чертите

самите черти

друго е времето вече празникът

друго лице е добил мойто лице

друга глава

вчера нощта бе това утрото днес е

зората с прозаичните пръсти опипва нещата неща

с една грозота

позната

вече е утре и думите под моите нокти са черни

бедните старите думи

имат ли маски все още

последната маска

и всичко последно…

… може би никога няма да бъда това

никога няма да бъда краят на празника

има ли край

и беше ли празник изобщо?