Андре Велтер
Оракул на камъните

Земята продължава да се ражда

от урвищата — слънчеви кървящи рани.

Земята е огромна пещ

и вдига тая давеща пушилка

или съсухрена тълпа върви по кости.

 

Вървя към жаждата

със сключена уста

сред кремъчния вятър

и сред изостреното ехо

на думите, които няма да ви кажа.

 

Земя от огън,

ти стряха на света,

пустиня на пустините: любимо

изгнание за живото сърце!

Със свойто добродетелно мълчание

прелитам над преливащи се бездни.

 

О, сляп галоп на хиляди видения

сред ремъците на небето,

удавиха се белите кобили

в талазите на кървавите страници

и облаците носят — лека сянка —

възвишено послание.

 

Червените скали — окървавени брадви —

са пак пред вас, погребани палачи!

Щом пръснали са се отдавна боговете,

отсъствието нас ни възвисява.

 

Чист извор на силиций

и ручей от боксит и кварц,

сам камъкът е вече огледало,

побрало отражение на камък.

 

Самото скитане напред ни мами

с дъха на въглени и топла глина,

с пресъхналия ритъм от предания

и с тайните на бездната, в която

отдавна не крещим.

 

И орган онемял, зидът издига

сиянието на души с условна

присъда, целите настръхнали от студ.

 

След толкова клисури прекосени

човек показва видимия свят

чрез своите реликви

от името — безименното име — на незримото.

 

Телата извисени горе

страха разсеяли са вече

и още късат свойте връзки

с отминалите предразсъдъци.

 

Със своя глад небитието

предлага гледна точка на глада.

 

Лишението е богатство —

оракулът ни уверява:

излишно време имаме за всичко

и недостатъчно за нищото!

 

Грабни ме, светлина, носи ме

чак до забравата на порива

да се родя…