Жан Риста
Надгробие за господин Арагон (Откъс)

Бе през нощта на двадесет и трети срещу двадесет и

четвърти през декември бе преди денят да се завърне

в притихналата мрачна стая със затворени капаци

от колко дена вече ти все тъй лежеше

с отпуснати клепачи сякаш глух за наште думи

жени будуваха край теб на пръсти с влажни кърпи

за устните ти някакъв младеж почти дете все още

се мъчеше по твойто тяло цял следобед

да търси вена твойте вени скрити като теменужки

и в огледалото в чиято глъб пламтеше мракът

сърцето с рязък ритъм не оплита колието

о перлени талази шушнещи с най-нежен шепот

и мойта длан в дланта ти и с уста почти опряла

в ухото ти зова те искам да те върна

не тръгвай не не тръгвай остани при нас които

се лутаме като деца загубени в гората

сред сенки остри като святкащи ножове

о татко който вече онемял си

каква скала ли спира в гърлото дъха ти

понесъл думите каква магия ни лишава

от твоя поглед вече посинели са нозете ти

коремът също те се скланят натъжено

над теб сред бледия светлик на лампата но нищо

не правят не шептят дори молитва плаха

за да прогонят злия дух от твойта гръд и твойте вени

и немощно отпускат мигли като дребни

обилни запетайки види се това е краят казва

една пристъпвам и подгъвам в миг коляно

като лодкар и знак с ръка ти правя

и казвам че съм твой приятел и не знаем вече

дали е трябвало да се надяваме че ще се срещнем

споглеждаме се без да дръзнем да признаем кой

е отпътувалият…