Вернер Ламберси
Из „Дървото и камбаната“

* * *

този огън лумнал между думите

се прехвърля

и по възпалението на билата

 

по мъхнатото вратле на детството

 

и по гъстата трева на твойте мигли

по поляната преди човек да е нагазил в брода

между двете ти гърди

там където

запленен пристъпва дивечът да пие

от пожара

* * *

На Изток

църковната камбанария

отдясно всяка сутрин ми звъни

На Запад

от кулата си глашатаят

отдясно всяка вечер ми барабани

 

Изкачвам се по мраморните стъпала на Север

към вечната хармония

 

и слизам към насладите на Юга

 

преди да рухна

в неописуемия безпорядък там където

е всичкото това

* * *

изящен порцелан

невероятен

при целия възможен риск

и за самите устни

и в полъха и в леката душа

се чувства

и светлината и тъмите

от мисълта за него са обзети

и на мъдреца

и на последния глупак

привижда им се той сред празнотата

и сред уханията

изпълнили широката съдина

* * *

към лятната беседка цялата в червено

и златно

където

поетът вече спрял

да пише стихове

седи и чака

загледан как мъглата

се плъзва между боровете

и колко хора само сред

ровините

и онзи глад от който те политат

или най-малкото ги свързваме

с шума

на ронещия се чакъл

* * *

събитията малко

по малко

а и душата

която няма и от себе си представа

за кратко ще се укроти

и после като изворна

вода

бълбукаща едва-едва

се моли

без нищо да ни каже

* * *

Здрачаване като сред бездна

и кон оголил зъби

 

изпуснатото стреме на всемира

се удря о стените

на мрака

 

покой

където погледите ни се губят устремени

един към друг

 

и пак покой

отвъд покоя в който

не ще остане нищо от това

което смята че познава своите предели