Доминик Гранмон
Жилищна сграда II

Париж 1970 или 73. Кучета и вестници с натрапливи заглавия,

и непрестанен клаксон на кола в подземен прелез,

и младоженци в някакво такси. Прозорецът

е приоткрехнат и от сноповете светлина

е все по-ярко, щом вратата, щом вратите се затворят.

Или се чува само този тежък звън от ключовете, хвърлени на масата,

и мига огънчето на цигарата, самотно, както тук. И в дъното се вижда

часовникът с махало, спрял в оная сцена от пиесата, в която

актьорът е забравил репликата си и в коридора

внезапно се извръща, за да види няма ли след него някой или спира

пред огледалото, което ще го отрази, понеже няма нищо друго

наоколо, стъкло, забравено от миговете мъртви, мигове и от смъртта по-силни,

и има някой неподвижен може би в леглото, някой, с който може би

той има уговорена отдавна среща, никога от никого

не искана. Навън заглъхват стъпки, приближават се. На стълбището някакви говорят.

Отеква остър ток. Стъкла по пода се посипват

(Неделя светла и безлюдна или тъкмо

обратното — населена със звънки часове, които до безкрай се нижат.

И с истински отправни точки, временни наистина —

прелитащ самолет, предградие — и всичко някак нереално.)

И само щом метрото изтрещи, усещаш как понякога прозорците прозвъннат,

или протътнат силите световни или нещо тежко поначало,

да кажем стъпки по скриптящия паркет, отчетливи

почти като отделни думи. Сякаш чук връз наковалня

отеква, но не го дочува никой. Никой не дочува

това, което е затворено в пламтящата черупка, времето

навън, и гласовете, вдигнати на крак. Отсреща

отлитащите жерави са сякаш нарисувани върху самото

небе и всичко като ново е и приликата — поразителна,

дордето някакъв внезапен дъх не ги изтрие. Някак сиво е небето,

нещата леко се жълтеят — пладне е все пак, а при това и есен. Долу

един се е зазяпал в някакъв мотор и дъвче сандвич.

И негър с дълъг шлифер до самата автобусна спирка

е наредил направо на земята дребни украшения, колани, маски

и седнал сам на пейката, ги е загърбил. Носи плетена

скиорска шапка, минувачите от седмица насам

са същите — тела, ръце, крака. Но никой

не знае идват ли или отиват. И не знае никой в кой момент

било е всичко. Просякът почуква с пръст по свойта алуминиева

паничка — щом престане да се клати тя и да проклина магазините —

о, този пръст набъбнал, потъмнял от кир и кал… Дърветата

космати и настръхнали надничат с непонятни жестове

в стъклата чак на третия етаж на сградите с огромни каменни фронтони.

Отдясно гарата, подобно храм, показва времето, но леко

избързало; сред почернелите дорически колони и афишите се вижда

кола с развени знамена подобно тичащи дечица и това

е всичко. Светлината пак е

на заден план и чак до хоризонта

се чува само — за пореден път — нестихващият градски шум.