Доминик Гранмон
Жилищна сграда I

Нощта, когато шумовете стават странни

и лабиринтите потъват в лабиринти,

аз знам, че в тоя миг не съществуваме,

аз знам, че няма пак да дойдеш тук, че утре няма пак да дойдеш

и че денят ще влезе и веднага ще заеме твойто място

(и няма аз да те позная и мигът

ще се изниже, без за никого да мисли), както изведнъж пристига някой,

когото не познаваш; аз не съм дошъл да видя него,

не съм дошъл лицето му да зърна, и шумът по другите етажи

е същият, шумът отекващ винаги, е само зрак нищожен

из глъхнещите коридори, из които светват

за кратко лампите, мъждукащи като угарки —

и също без за нищичко да мислят, докато не плисне светлината

с шума от звучната целувка сред екливите циментени стени.