Бернар Мазо
В тишината на боговете

Утринна искра — единствено тя ни съпровожда сред дебрите на мрака, факел на надеждата, маяк на детските желания.

Пленници на сън без сънища, само възкръсналият спомен ще ни върне участта на будни хора.

Тайнството на живота потъва в тайните на дърветата, в упоритото мълчание на камъните, в безкрайното пълзене на слънцето по гребена на дните!

Гордей се само с руменината на морето призори, с непрекъснатото му ехтене подобно на ударите на едно неразрушено сърце.

Жив, постоянно жив сред огромния студ на разчекнатия живот!

Вие, която се откроявате ярко сред ослепителната светлина на спомена, станете отново за мене тази, която озарява затворените очи на нощта.

Ах, как да те предпазя от забравата, от нейното смъртоносно ухапване, нежна мечтателко с усмихващо се лице, с отпуснати ръце?

В далечината се възнася дим, за да ни извести, че там, в безкрая, някой бди заради нас и храни нашите надежди на бездействащи хора.

Как да назова, да опиша това безпокойство, което ни държи непрекъснато будни? Все пак обреченото сърце не се предава…

Време преди словото, ти все още изцяло си ни обсебило и ни караш да се спотайваме сред тишината на боговете.