Доминик Даге
Из „Стъпка по стъпка“

Ръцете ми

(крилата на коя ли птица)

във въздуха размахани, небето бият,

ръце, пламтящи към звездите —

да уловят

(и се опалят)

проблясъка на светлината.

* * *

Вятърът облаците разкъсва

като невидими тръни…

 

Палешник, който оре пространството,

жестока ръка, решила небето да преобърне.

* * *

Градът отплува сред мъглата:

 

        изчезват всички шумове

        и гласовете се сплъстяват в тишина.

 

        Добре го знаем —

        сърцето е от лед сковано.

 

Каква любов за оня, който ще го съживява?

* * *

По-добре пламък, отколкото пепел,

По-добре миг, отколкото час…

 

А най-добре е да бъдеш

Огън

сред божествени пламъци.

* * *

Прекосил градината, в ливадата си вече:

мястото, където нашите желания пасат…

 

Лятото щом дойде, слънцето ще изсуши

сенките

— треви високо избуяли —

и ще ги превърне в песъчливо злато.

 

И душата няма да открие своите запаси от ухания

— роза свяхнала, тамян, светено масло — толкова

податливи на забрава.

 

Виждам извинение в надеждата.

* * *

Птицо,

твоята стрела лицето ми ранява.

 

Нека се надигне вятър,

който в лист ще го превърне.

* * *

Твоето оръжие е тишината.