Никол Лоран-Катрис
Из „Литургия за камъка“

* * *

Ето че дойде денят

за големи изпитания,

ето времето дойде

за голямата любов.

 

Който търси абсолютната любов,

нелюбов той в себе си открива

и това е повече от болка.

* * *

Ето че дойде часът и на решителната стъпка

или на божествената власт?

 

Трябва да се мине през червените тресавища.

(Кой ще може по водата да върви?)

Този, който е понесъл канара на гръб,

няма да затъне.

Който не посмее да се омърси,

как отвъд ще може да премине?

* * *

Сънувам още детския си сън.

И няма случай досега на сън да не подскоча.

Ти се промъкваш в мойте сънища,

потупваш ме по рамото

и погледа ми приковаваш,

и караш моя дух да бъде все нащрек.

Обръщам се, да ти избягам,

но ти до мен се възправяш,

прилепваш се о моето безсъние

и моите разтворени постели

по цял ден стенат.

* * *

Безкрайна щедрост

от моята уста се лее.

О щастие надупчено.

В затвора на мига

помитам всякакви прегради.

Пространството поглъщам

и все едно дали го искаш или не —

в живота ти се настанявам.

И ти въртиш глава,

усещайки това невидимо присъствие,

внезапна изненада,

която ти отблъскваш.

* * *

Човек си мисли само, че познава

света и че живота си подрежда.

Валето коз е само образ

и всеки негов удар е на вятъра.

И картите на отчаянието

се мъчат всуе да отгатнат

това, което никой тук не може

да знае.

* * *

Вървим по пътища подземни,

осяти с дупки към безкрая

и изворите покрай нас броим,

които ни поят с небесни пламъци.

Уверен взор,

несигурна походка.

* * *

Навлезли в лабиринта

през портите на лудостта,

да се загубим,

да се окажем точно

на ъгъла,

където е пролуката,

която води право

в сърцето.

* * *

Не е ли зъбите си слънцето изплюло,

заляло се от весел смях

в зората на света?

Какви свещени динозаври

видели са как люспите по гърбовете им

втвърдяват се в калта

на ритуалното им къпане?

Или пък някакъв гигант

е тръснал свойта грива, за да я отърси

от песъчинките на сънищата…

Какви небесни малчугани

играли са си на ашици цяла нощ

и хвърляли са все една и съща фигура,

дордето сипне се зората?

 

Или пък може би луната

засявала е бели камъчета,

да ни накара да напуснем своите дълбоки

гори и да отидем при самите себе си,

окаменяла върволица,

която ни говори

за слънчевото копие и мястото

на по-възвишената среща.

* * *

В сърцето на нощта — пожарът,

пожар, изгарящ твоите гърди.

Но камъкът е вече хвърлен

— не ще го нищо задържи —

зарад голямото завръщане.

 

В сърцето на пожара — нощ,

нощта, гърдите ти смрачила.

Огромната и мрачна нощ на камъка,

която огънят връхлита —

да се излюпи истинската наша радост.