Венюс Кури-Гата
Хлебните трохи под масата…

* * *

Хлебните трохи под масата са семената на гнева, от стареца засети.

Прекатури той деня,

огъня събори

и с премрежен взор следи как котката от пламъците лочи.

 

Небосводът — казва той — килим е, от угарки прогорен,

мъртва е земята, но не го все още знае,

още е отсрочен краят на света.

* * *

Евкалиптът кривокрак е като онзи, който с коня се е сраснал,

кекавите цепеници карат пламъците да кривят лицата си в гримаси,

с киселата своя пот помага млякото в гърнетата да шупва.

Тежките пчели, които своя мед из въздуха разхождат,

неслучайно никога не кацат в неговите клони,

под короната му не летовници лежат, а мъртъвци, дордето слънцето прогаря имена и дати.

А жената с цвете в сухото гърне говори:

мре единствено това, което е в движение —

ручеят, димът, човекът.

* * *

дъхът на топла пепел и на коленичила жена,

онази, дето рови из жаравата, като че бърка рядката

бедняшка супа от несгодите на своя мътен и съсирен страх.

 

Дървото, гръб опряло о прозореца, брои отдавна

мъртвите от двете си страни, полегнали покрай плета,

 

и все са двадесет, понеже всъщност те са само десет,

които още чакат своята разплата с тая, чийто дъх готов е

да угасне с огъня пред нея.

* * *

Къща без лице,

без гръб,

вятърът, презиран като просяк не обича ни жената,

ни бодливия й плет.

 

Счупи дръжката на нейната ръкатка,

и очука празния търбух на тенджерата,

рошкова накичил е с фъндъци черни от къделята

на простата й хурка,

вените, избили по ръцете й тъмнеят и под ноктите

се вливат,

 

нокти по-корави от кора,

кремъци издраскали до кръв стените, докато пристъпва

някой към вратата, но не спира.

* * *

Луната е под масата и с котката приспивно мърка.

Жената връзва вълнените нишки и лъчите,

килим тъче за нея от молитви, здрав килим с четворни възли.

 

В гърдите й засяда буца скръб — голяма колкото врабче,

когато слънцето над нейната градина слезе

и по новия си път поеме,

не, огненото колело не е изваждало от кладенеца й вода

до днес,

 

не е измъквало и ралото на вола й

и не е духвало свещта, когато в глуха снежна нощ койотите дома й обикалят.

* * *

Реките, дето влачат се едва, са изоставени коне

и роклята, която на въжето се ветрее, ги изпълва целите с носталгия,

чимширът с лъскавата своя задница напомня им зовяща ги кобила.

Премрежват поглед, зърнали как някоя разгонена топола на брега им се суши

и свиват се от сладка скръб сърцата им, щом видят пак

перачка да простира своето пране наблизо.

Вървят след погребалните процесии, но по встрани, на разстояние,

уверени, че там, при устието,

душата на умрелия ги чака.