Лионел Рей
Да съградиш

Нещата тук, които нищо не тежат,

над нищото надвесените странни сенки.

 

И птиците, застинали в безмълвния,

бездънния безкрай. И тази,

 

чието име е отсъствие и радост,

и лекота. Ах, винаги обичал съм аз този

 

театър и самите нас — кънтящи, мрачни и дълбоки,

пронизани от погледи и от мъгли,

 

това напрегнато очакване, това вглъбяване,

борбата, примирената борба

 

между шума и пустотата, между мрака и сиянието.

Навярно сме били тъй близко с теб, че нищо

 

не би успяло да ни раздели, ни вечната умора,

ни тайните, ни облаците, нито другите, на нас подобни,

 

които леко закъсняват — но след миг ги няма вече.