Лионел Рей
В чест на Жюл Сюпервиел

Това бе стая, мрачна като склеп, погребана в морето.

Навярно аз съм спял — кой може да го каже?

 

И думите, от стиснатите устни излетели,

висяха зад стъклата вън сред черни маргарити.

 

Край нас насам-натам сновяха мъртъвците

с безличните движения на странни минувачи.

 

И слушахме, тъй както слушаш ударите на сърцето,

тиктакането тихо на часовника. И гледахме

 

там, долу, целия в сияния удавен град: поезията

изглеждаше ни състарена в дрехите на свъсена работничка.

 

Тя бе загубила — тъй както сянката си — свойте ключове.

Тя бе се свела, взряна отдалече в слепия си образ.

 

Тя бе сразена от една стрела незрима,

застинала сред тия ледени води.