Жак Шесекс
Мартенско слънце

Мартенско слънце

сладка кърма сред угнилата шума

бавно вървя аз по голия синур

зимата смъкнал от своите плещи

като опърпан натегнал от влага кожух

и изчегъртал я даже от мислите сякаш

скрежеста прах застрашително още скриптяща

 

Докато мъча се сам да отсея заблуди и слънце

нека ме сепне гласът на кадънка

Муза отново при мене дошла

в моите замисли да ме подкрепя

 

ето предвождан от нейната мисъл лазурна

тръгвам към масата пак през тревата искриста

докато хладният вятър я хрупа

докато нови мечти и бленувани блянове тихо зова

докато търся съвети и време

смело загърбил ненужните призраци

без тегоби и тегла меланхолни

без да прелея дори за умрелите в тежката зима