Жак Шесекс
Из „Запустялата градина“

I

Да влезем в запустялата градина.

Превземам глъхнещите стъпала — едно след друго.

Напредвам опипом покрай зида:

и слепият безмълвен вик на камъка ръцете ми към светлината води.

Не ме препъва нищо тук… Напредвам

под плисъка на вятъра; и този глас несекващ, който

ме съпровожда.

 

Зора зори отново.

И тихият дъждовен зов задремва

в железния улук.

 

Най-сетне клоните и техният спокоен отдих!

Градината ме кани през портал от гъста шума!

Тук ще открия пак досадния рояк мушици

зад плевнята, готова да се килне.

Глава надига вече ожъднялата пазачка

с ръце на кръста

и пие дълго песента парлива на житата.

 

Върви, връхлитана от скакалците,

завръща се по пътя прашен,

високо горе тя е срещнала небесните каруци,

препускащи над пътищата тук.

Градината й кротко я очаква!

Лицето й безмълвно към листата плава,

под стряхата крила трептящи сепват тишината.

Прозорецът й свети. Но какво ли от това?

 

Тя също с бавни стъпки под дърветата минава

сред гъстия упоен мирис на липите.

И слушам я как следва свойте стъпки из алеите

и пие с вдигнато чело снега сияен на звездите.

Понякога залита, тръпната й радост я унася

и трябва с цялото си тяло пак да се облегне

на някой ствол, със сключена уста.

II

Вали, не спира. Вятърът прозореца разкрехнат блъска

и воплите дъждовни стигат чак до мен. Вали

над новата зора, вали над пустата градина.

И мойте мъртви се надигат под дъжда, под свода схлупен

и мрачен… Дъжд спокоен и унил, но не и много,

в безжизненото сиво утро, когато свойте мъртви аз зова.

 

Те идват. Чувам как изпод земята се надигат

и чувам техните дъждовни стъпки по чакъла

изровен. Стряскат косовете в лъскавия лавър,

почукват на прозореца и го отварят.

Напуснали са свойта тишина вечерна, топли стаи,

затворили са портите си от бръшлян и лампата са угасили,

за да се скупчат тук, около мене, предани и мили.

 

О, мойте мъртви!

Видях ги да вървят в нощта сияйна,

трептяща от щурци! Видях и сините тополи

срещу небето им… Преминаха под моите прозорци,

там, дето имената на лозя се вият о цветята,

край тъмни, неуютни кафенета, с капещ

приспивно кран… Приседнали за малко,

под странните тунели, помечтаха;

с напрегнати лица, придърпали столове

наблизо, пред студения бюфет

се трупаха пиячи уморени.

 

(Между листата на глицинията летните звезди

белееха смълчани и мелодията на щурците

струеше на вълни от близкото поле.)

 

И тя, пазачката, подобна

на дъщерите на нощта, изпляска

с ръце, за да прогони стреснатите пилци,

и с мрачна радост я изпълни тишината…

 

Денят се съживява под дъжда.