Клод Мишел Клюни
Прекосявайки Андите

I

След всеки час изминат синьото е все по-синьо

и само камъните скъпоценни пеят в изворите бистри

и зъбери огромни се надигат

и над безкрайни равнини кръжат.

II

Трепери ли земята — значи пак сме ние неспокойни.

 

Лилавият масив на Аконкагуа

гърми сред тишината и връхлита синьото небе

с назъбени пукнатини от сяра и желязо

студено синьо все по-синьо същество

и продължава все по-слабо да тупти сърцето.

 

Но там там друг световен връх

раззинва се и се накланя

под лисото ветрило от кондори.

III

Дете минава и земята се тресе

огромни коренищата на отчаянието вече са оголени

и тая нищета пресяваща загубеното зърно

и всички обещания наивни на лозата и маслината.

И празните ви тежки длани дето дарове не носят, суетата да живееш

IV

Да обичаш толкова далече от самия мен нощта

тежките води в които блясва светлината черна

на потаен индиански поглед

и сред сянката безсмислена на мойта нощ

да сънуваш глината която се затваря

 

Фразите в устата пълна с пръст —

коренища на дърво отдавна мъртво

V

Тъй висока е над теб веригата на Андите

и по всеки връх остава нещо и от времето и от живота ти

трийсет изтъркулени години

преброени пак от стъпките на сините коне

почти

подивели с бърни бели от дъха солен на океана

и преживящи като устата на сибили

словото безмълвно на нагънатия камък

тия исполински строфи Андите

стихове записани високо върху тишината чиста

от едно далечно вече време

и кръвта заключена във вените на камъка

виковете валящи съсиреци дълбоко в тишината

чиста неподвижна безразлична.

VI

Тук пристигнал от прогизналата пролет на Европа

ето те с душа и тяло

сред стипчивата поема от бакър и плодове

под наметката прокъсана на грохнала женица

а край теб ехтят студените талази

на бушуващата южна есен

 

Рижавият вятър на тъмите се търкаля

от високите ти хълми с тенекиените стрехи

осветил челата на момчета безпризорни

с пръсти от асфалт и самота изцапани

и разпалил светлинка от сол

в твоя поглед уморен о Валпарайсо

в лудите очи на океана

там където слънцето се спуска

винаги едно и също.

VII

Какъв напразен труд да си в страни различни — беше казал Сев

 

Запалват канделабри кактусите в здрача

и виж какъв червен и черен блясък

чак до студените чела на върховете оснежени

 

И бели кльощави градчета пеят по пътя за Сантяго

под боровете пъпли тежка сянка

и днес денят над океана гасне в тая половина на света

над сламата натрупана и над стадата белорунни

 

Какво спокойствие бедняшко

като студените води на мрака върху хорските плещи