Мишел Деги
За това, което няма край (Откъс)

Напускам те за първи път, откакто теб те няма тук. Не ще дочувам повече гласа ти, изранен след толкова години, неспособен да прикрие свойта рана от години вече, твоят глас, когато съм ти се обаждал отдалече и това за теб било е край завинаги, или за дни, гласът, говорещ за раздяла, за несправедливости, изключил всякаква възможност, шанс, понеже само подир някой ден ще има пак несправедливост, всекидневната, и твоят глас ще се надигне пак, без повод, тъй като от толкова години поводи си имала все пак и най-накрая ти ще бъдеш изоставената, както неведнъж била си изоставяна, добре го знаеш, твоят глас, окаменял от твоето отсъствие и от безчувственото разстояние, и най-нормалната, разумната необходимост и безчувствената ни раздяла, цялото ти същество, смалено от внезапната, от очебийната, сразяваща фаталност, невъзможността да бъдеш, липсата на онова, което някой ти е обещавал, невъзможността да бъдем заедно, жестока, непреодолима липса, жертвеното рухване, самата твоя същност, заразена с доказателства

и вместо нашето взаимно сливане, макар за миг, това жестоко нараняване по телефона, като в схватката на лесно уязвими буйстващи каналии, пронизвани стотици пъти от това „о, ужас на сърца, узрели от раните на любовта…“

Напускам те за първи път, откакто теб те няма тук — да страдаш и наместо сам да облекча поне за кратко твоето страдание и да не те подлагам пак на нови мъки, аз те изоставям, след като така съм пожелал, понеже знам добре измъчената, винаги заплашвана любов, която връчва ми изстисканата гъба на корема и самия ме превръща в оплаквач, като че ли това пътуване, обременено от годините с ужасните условия, с опасните зарази на взаимните мъчения дошло е до логичния си край, изпълнен с меланхолия и с мисълта за неизбежен крах, с които трябва да се утоляваш и да не роптаеш срещу неговия свършек.

Събуждам се сред някаква тропическа лагуна, както винаги преди да се е пукнала зората, за рождения й ден и цялата му шумотевица, жена ми, вече има месец, е умряла, а не мога ти си мъртва да река, с това безумно ти, без точен адресат и все пак казвам „мъртва“, не изтляла, не четеше, не пътуваше, не се усмихваше, не спеше — „мъртва“, сякаш че това бе думата, това бе точно вложения в нея смисъл.