Жак Реда
Към шест часа, през зимата…

Към шест часа, през зимата, безгрижно слизам

по авенюто вляво, към градините, и криввам

към пейките, към храстите, защото днес небето

неразбираемо като любов, която се задава,

зениците ми пие. Избелял почти, цветът му

е неопределен: на тюркоаз опушен

прилича може би; сгъстена светлина, която

изплъзва се от погледа и ледено-пламтяща

в душите ни нахлува. Там, над езерцата, тихо

минават — тихо — облачни конвои.

И мълнията не е оглушителна тъй както тая

безкрайна тишина. С отблясъци далечни

разклаща бурята беседките подобно

сладкиши и театърът е сякаш погреб,

готов да полети. Навсякъде цари любов,

навсякъде — стебла, за глухите огньове

на мрака: там, отсреща, тъмнината

извира от дърветата, които пеят, сякаш

да се забравят, но протягат нежни вейки

и те се чупят. Този глас и в мен витае

със своя монотонен тембър. Мисълта за бързо

превъплъщение те грабва мигом: още

да гледаш, но откъм самата гледка вече,

да влезеш в сляпата материя, която знае,

която грее. Както, спрял за миг, разкрачен

човекът в небесата се е взрял, но не отмята

невидимото покривало на звездите… Ето

моментът, в който аз залитам от бордюра

на градската морава. И най-сетне криво-ляво

съм на площад Конкорд…