Иван Вазов
Оставете ме да плача

I

Ох, оставете ме тамо да ида,

дето клетникът почива и дреме,

тъжна му гробнина искам да вида,

там ми олеква от тежкото бреме.

 

Нека презрян и забравен да бъде,

нека светът паметта му да хули:

само бог може него да съди,

ази простих… смъртта всичко забули.

II

Помна го йоще… Та как да не помна?

Нали го любех? Нали той люби ме?

Ах, във света, дето ходех бездомна,

с милост, с любов само той съживи ме.

 

Нека му хората мътят покоя

с клетви безжалостни, с укори груби:

в мен се омраза не буди към тоя,

който бил знаел тъй много да люби.

 

Пътя към гроба му не ми пречете,

не се чудете, че помна, че тача,

грешно го казвайте, срам го мислете,

но оставете ме там да поплача!

III

Млада съм йоще, ала защо ли?

Имам и сърце… Кому ли то тряба?

Мене ме чакат едните неволи…

Кой ще да стопли душата ми слаба?

 

Ази простих и на гроба тревясъл

често убита, нещастна се влача.

Моят живот е и той буренясъл:

ох, оставете ме там да поплача!

 

Моята прелест е плячка на нужди,

в битка с живота се вече задушам:

срещам усмихнато погледи чужди,

думи притворни приказвам и слушам.

 

А мойте гърди ще бият на всуе!

Стонът ми никой сърца не докача…

Гробът му, само той, може да чуе:

ох, оставете ме там да поплача!