Жак Реда
Великден във Велизи

Елиът добре видял е: светлината през април

е злокобна. Всички люляци и минзухари

са по катафалките. Вандемиер дори е бил

по-усмихнат сред мъглата между коловете стари

и ноември като тих болногледач е мил.

Но… (виновникът е оня, който изкрещя „На път“)

истина е, че накрая, щом до тук сме се търкаляли,

падам точно в центъра на Велизи, градът,

дето Суперът развихря свойте луперкалии

между сух чакъл и толкова небе… Не тъй ли от отвъд

щом се върне някой — сякаш Лазар станал е от гроба —

чувства светлината как бледнее в тъмните очи.

В прохода се чува: „Взех пуловера от груба

вълна и…“ Налита вятърът да заличи

думи и вълнения през съботата куха; нова група,

грабнала пропукващи се чанти — упорит

пристъп към некропола с автомобили,

ярко святкащи. Прокрадвам се като бандит,

като прокълнат, там долу, негър ли, кабил ли,

за да видя, с поглед в забранената решетка впит,

мястото, отдето са се вдигали аероплани.

Там, на хоризонта всичко е като на длан и

не потрепва нищо. Слънцето в простора ослепен

се съсирва пак сред изпаренията мръсни

на боботещите магистрали. Мен

ме е страх за първите му стъпки утре, ако то възкръсне

от студения си блясък — сив като почивен ден.