Едуар Глисан
Земи по горното течение на реката (Откъси)

Някакъв далечен звън. Над просеките разорани

сред високите върхари на дървета непознати

този шум, отекващ бронз, валеше по тревата,

бяхме двама, хора на нощта и горските поляни

из земите отпреди,

нищо, че не знаехме, че сме това Преди

както скитникът брега пред него не познава

с бързата вода, която го дере като трънак.

 

 

Тичаме в тълпата, с викове прогонили разлаяните псета,

хапнахме на газениче пържена моруна, мракът

на нощта телата ни обтича, виковете

към ровината на мъртвите се носят,

нямаме завивки и надигаме се върху степани

водорасли и сега зовем с отврата

всички зверове, които плуват в нашите сърца.

 

 

Слепият, комуто милостивата ръка възвръща зрението

някъде далеко там, в смъртта крещи „осанна“

на пристигащите кораби Ата-Ели о тая гола черна орис слепота о Тъмна нощ

нищо да не се изписва около изпъкналите сфери на очите ми

както малкото дете си бръква с пръст в окото и го дръпва

и окото сякаш ще изхвръкне със скриптеж на сухи клони

Търпеливото разлистване на твоята усмивка

е като река ранена, погледът крещи сред тишините

те със сетива общуват, закърнели в нас отдавна