Жак Дюпен
Из „Суграшица“

Пътят цял живот

 

камъните скъпоценни в слънцето

разтегливо колело

 

с едра зейнала главина за да се търкаля

да огрява да изписва

да огрява нашите следи в нощта

 

с вечния тормоз на словото

на пропуканото време времето

смляно и заситено…

 

на това завръщане на тяло в тяло

докато му видим края

на словесното кръвосмешение

 

и по изражението го познаем

по потта по камъчетата

по водата мъртва на изтеклите животи

чийто блясък се добива само

с шлайфане на живо: старата лозница, новият

розов храст

 

ручейното ромолене на дъжда

* * *

Да ставам рано и да лягам късно

кръга на задълженията да стеснявам

 

да ме облъхне пак

                        дъхът на думите избягали

от клетката на въздуха

 

да бъда като коня който сам се бори

със стършелите с хиляди случайни

неща с досадните мухи

                                и с мрака пълен

 

с уханните ти клопки

и трепетни мушици

осеяли детинско-женското лице

 

които трепкат и играят

между свистящите хриле и жаждата