Филип Жакоте
Водите и горите

I

През март в горите светлината става нереална,

тъй всичко свежо е, самата утрин сякаш е кристална.

Тук-там се мяркат птици, а зад хлътналия слог,

сред сечището, пламнало от цъфнал глог,

се чува кукувица. Стеле се мъглата парцалива —

сияен дим от гаснещия ден — и всичко скрива,

изгнилите листа висят по младите корони

и както случва се сред дебрите на гъстите гори,

сред тръните блести гнездо от анемони,

като зорницата — самотно зъзнеща в зори.

II

Дори когато мрежата от мойте нерви —

трептяща паяжина — изтънее някой ден,

аз пак ще пея за простора радостно-зелен,

с колони разлюлени — тия жертви

 

на брадвата — и с кончетата на дърваря…

Доверие и в брадвата, и в блясъка й трябват според мен,

щом свойта прелест март безропотно разтваря

чрез теменужката и дрозда — в слънчев ден.

III

Неделята изпълва с кряскащи деца гората

и със старици; на кое момче ли колената

не са одрани — с мръсна кърпичка ги връзват в миг,

край блатото хартии валят се… И всеки вик

със светлината се отдалечава. Сладка врява,

едно момиченце поличката си все оправя —

от притеснение. Насладата — от въздуха ли свеж

или от любовта — без мъка как ще понесеш.

Неделята и тя е като всеки празник божи —

с петна по масата, когато гаснещият ден тревожи.

IV

Все още другите тревоги са излишни,

че няма дълго да вървя в гората, пълна с мрак;

и думите, не са ли те — и днешни, и предишни! —

като върбовите реси край тоя блатен бряг:

 

какво че те на прах ще се разпаднат; по-добре е —

един умре ли, друг пристига, още млад;

какво че красотата утре ще изтлее,

щом тя на всичко е покорна в този свят!