Филип Жакоте
Сеитбата (Наброски за стихотворения)

I

Всеки иска свойта чистота да съхрани,

ала злото връх е взело в земните ни дни.

 

Никой тук не иска злоба и разправа,

нищо че вихрушката зърната разпилява.

 

Който знае колко леки са зърната, той едва ли

гръмовете вече ще възхвали!

II

Аз съм смътният контур на дървесата,

дето гълъби от светлина с криле приплясват —

ласки, под които избуяват твоите коси…

 

Но под пръстите, измамени от далнините,

топло, слънцето се нищи като слама.

III

Земята тук оголва нишката. До утре само

дори да повали и в тази влага всичко

да се обърка — пак земята ще е като нова.

Смъртта за миг поне е свежа и прилича

на цъфнало кокиче…

IV

Денят се е наперил в мене като бик:

и вече вярвам, че не знае той умора…

 

Да можеше да отмалее сам тореадора

и да забие шпагата поне след някой миг!

V

През зимата дървото е смалено.

 

Но после смях и песен птича

в градините под пролетния свод

се смесват с шепот на листа зелени.

 

За този, който никой не обича,

далече е за него земният живот.

VI

О, първите пролетни дни,

играещи в големия училищен двор

сред две паралелки на вятъра!

VII

Не съм ни спокоен, ни безгрижен съм аз,

кой знае богатствата, кой раните знае,

които животът отвъден ни готви? Дори пролетта

ту бликаща радост, ту гробищен мраз.

— Ето и дроздът. Излиза девойка свенлива

навън. И зората в тревите влажни попива.

VIII

От много далече

аз виждам улицата с къщите, с гъстите клони

и вятъра, свеж за сезона,

който си сменя посоката, за да не пречи.

Минава кола с мебели бели

през горичката от сенки сплъстени.

Дните за миг дори не са спрели,

което ми остава, преброил съм го вече.

IX

Рояците мушици на дъжда до сутринта

се трудиха; дърветата са цъфнали от капки,

като камшик плющи пороят надалече.

Небето чисто е обаче; из градините

за утринна звъни камбаната на сечивата.

X

Във въздуха незрим под тоя свод

кръжат далечна птица

и леките зърна, които

след някой ден покрай горите

ще вържат плод.

 

О, стръмен път, по който слиза

неумолимият живот!

XI

(Сена, 14 март 1947 г.)

 

Пропуква се реката. Бурната вода се вдига

и мие камъка крайбрежен. Вятърът подобно

огромен мрачен кораб приближава

от Океана, пълен с едро жълто зърно.

 

Далечен блудкав мирис на вода… Трепери всичко

трепти като отворени в почуда клепки.

 

(Блещукаше един канал и водеше нататък —

заводският канал — та хвърленото цвете

в самия извор, чак в града да го намерят).

 

О, детски спомен. Повече вода такава няма,

ни дни подобни: кой ще задържи водата в шепи…

 

Там някой с клонки пали огън на брега.

XII

Това зелено не е степано, а трепка и блести

като струящата завеса от фонтани,

чувствителна, с по-леки и от въздух тръпки; горе

високо, над дървото, сякаш се е настанил

рояк жужукащи пчели; какъв приятен

пейзаж, където винаги незрими птици ни зоват,

и гласове без корени — като зърната, и самата

ти — с твойте къдри, падащи над бистрите очи.

XIII

Само миг от тази неделя достигна до нас:

когато с ветровете утихна и нашата треска

и под уличната лампа майските бръмбари

припламнаха, после угаснаха, сякаш че лампиони

в дъното на парка — навярно за твоя празник.

Аз също ти вярвах и от твоята светлина

сияех, а после помръкнах. Сухите им черупки

припукваха, падайки в пепелта. Други се вдигаха,

трети пламтяха… а аз стоях сред гъстите сенки.

XIV

Всичко даваше ми знак: и люляците, жадни за живот,

и дечицата, които губят свойта топка

нейде в парка. Плочите, отвалени наблизо

и оголили отдолу — корен подир корен — миризмата

на жена от труд превита… Въздухът от тези дреболии

трепкащо платно тъчеше. А пък аз го късах,

подивял от самота и търсех пътища пред мене.

XV

Люлякът още веднъж се разтвори

(ала за никого не е гаранция всичко това),

святкат червеношийки край мен и гласът на слугинята,

щом заговори на псетата, още по-мек е. Пчелите

трудят се в крушата цъфнала. И непрестанно

въздухът цял е изпълнен с този машинен трептеж.