Лоран Гаспар
Добър ден на тебе, който идваш…

Добър ден на тебе, който идваш от нощта.

Добър ден на твоя бърз уверен ход през слънчевата лава.

 

Добър ден на теб в прахта.

                Цял ден сам да се хабиш и да хабиш и другите

                чак до костите на твоята умора.

                Докато захлупи кладенците светлината —

                всеки шум е стихнал, тишина.

                Ах, как гали само въздухът ухото!

 

Лека нощ на тебе, който идваш от деня, а с теб — и тишината.

Като сетния клепач, от цветове или от звуци слепнал,

все по-надълбоко тънеш ти, захвърлил своя бледен ден

                                        на масата на балсаматора.

 

Аз идвам от простора разграден на този поход непризнат все още.

Юдея на безчислените мои сенки, как танцуваш ти сред светлината.

Разпръснатото слънце твойте скъпоценни камъни не е признало

и техните зелени глъбини на неродени и до днес дървета,

зелени, без листа, сред степаната плът на ветровете,

без път далечен и без роза,

и изворът пресъхнал под огромния надгробен камък

тъй буен, че и мраморът е станал вече шуплест,

и краските на светлината се преселват

в гръдта дълбока на нощта.

* * *

Всяка заран слънцето със скок

свойте доводи в лицето ми запраща.

И от тая рана страдам аз като от чужда власт.

* * *

Това море, което ни принася своя утринен трофей от острови,

кипенето на викове горещи чак от степите на Азия,

на пяна, мрамор, бронзове и престъпления,

на шумоленето на нощите, обсипани със скъпоценни камъни,

и цял един народ на крак сред притвора на твойто удивление,

и по пътеките на словото сред плътния обсидиан

със свойта жътва, жътвата от нажежени камъни и сухи блясъци

със зърнестата кожа и самата нежна плът от думи,

лози, смоковници, маслини, кипариси…

* * *

Ръката срича бавно из съня на канарите

и с имена и ритми прави свойте заклинания.

И как е бистър този глас, избликнал из непроницаемите

недра, как просто — гърлото, което се отваря за нещата

тежащи, как ръката тръпне над пустеещите склонове.

Опряна о нощта, все още тя се колебае,

през пръстите й толкова шуртене нежно се изнизва

и тя върви по път все още непознат в света от място

на място, там, където осезанията нейни дишат,

където каменни морета разкопчават твойте дрехи,

преяли с щастие, да си отдъхнат малко,

и пак изрича пътя, непознат в живота вече,

сред зноя гъст на същия забравен, стар погром.