Ролан Дюбийар
Среща

Като че ли не бе ме забелязал,

но аз добре видях, че той не вижда нищо;

и чак когато се изгуби от очите ми,

след време чак си казах,

че се разхождаше из този град.

 

Видях го да се връща отдалече и вървеше точно срещу мен,

като ония, дето знаят мойто име;

и каза ми това, което всички тук ми казват.

Но аз не го изобщо чух.

 

— Какво ще стане? — ме попита той.

И колко време впит бе в мене питащият поглед?

Нали очите му все още не бяха си възвърнали цвета;

като че ли не бе самият той,

към мен пристъпил преди малко,

ами ръката му, успяла да го изпревари.

 

И докато ръката му подобно птица

към моята летеше,

видях, че вече съм смутен и блед,

като човек, когото облаците го връхлитат.

И той, видял, че в тоя миг се чувствам птица,

която тръгнала е на далечен път,

ми каза: — Ще се върна пак.

 

И вдигна пак полетата към мен,

и върна очертанията на горите.

И отраженията на листата в бистрата река

по клоните отново върна, при останалите листи;

и в неговия взор реката върна стария си цвят.

 

И аз, когато той дойде отново, бях безкрайно просветлен,

защото той в очите ме погледна.

И в тоя миг, когато ме докосна, аз видях да се разкрива

на мястото си, най-спокойно,

градинският чакъл — като огромна бяла къща.