Ив Бонфоа
Из „Нощно лято“

I

И ми се струва тази вечер,

че звездното небе, така бездънно,

към нас се приближава и нощта —

зад толкова отблясъци — не е тъй мрачна.

 

И че листакът също тъй под друг листак сияе,

зеленото, оранжът на узрели плодове, са наедрели,

светилникът на ангел приближава; и туптежът

на скрита светлина обсебил е дървото на всемира.

И ми се струва тази вечер,

че влезли сме в градината, където ангелът

завинаги вратите е затворил.

IV

Земя подобно кораб,

виж —

фигурата на носа е

обагрена в червено.

Сънят, водата и звездите

протриха голото й рамо,

което тръпне, после се накланя

на Изток, който ледени сърцето.

Елеят съзерцателен цареше

над тялото й сред менливи сенки

и все пак тя накланя своя врат, —

тъй както мерят се на мъртвите душите.

VI

Дълго бе лято. Една неподвижна звезда

властваше все над слънцата кръжащи. И лятната нощ

носеше летния ден на ръце от сияние

и си говорехме тихо в листака зелен на нощта.

 

Тази звезда безразлична в нощта; вълнорезът и светлият

път, лъкатящ сред спокойни води и небе.

Всичко, което се люшкаше като подмятащ се кораб

и се изплъзна, без нищо за свойта душа да узнае в нощта.